Апартамент в покрайнините на града. Стопанинът на този дом работеше до късно. Жена му по цял ден бе на крака, ходеше до магазина, переше, готвеше, чистеше или отиваше нанякъде.

В апартамента често оставаше сама шестгодишната Зоя. За това узнаха месната банда, която обикаляше домовете и ги ограбваше.

Така Минчо и Слави решиха да ограбят и този дом. Тъй като знаеха, че възрастни по това време ги няма, те се подготвиха зле за предстоящата акция.

Улучиха точно момента, когато жената излезе да пазарува в магазина. Преди да разбият вратата крадците, решиха да звъннат, просто за проверка.

От вътре се обади малко тънко гласче на дете:

– Кой е там?

– Пощальона е, някой от по-големите в къщи ли е? – попита Минчо.

– Не, няма ги. Тук сме само аз и Боби, – отговори съвсем спокойно Зоя.

– Ясно, – подсвирна Слави, – а на колко години сте с Боби?

– Аз съм на шест, а Боби скоро навърши три години.

Доволни престъпниците  се заеха с бравата на вратата. Минчо имаше доста „сръчни“ ръце. Той бързо приключи работата си с бравата и двамата крадците нахлуха в апартамента.

От тъмния коридор към Слави се насочи голямо туловище. Събори го на пода и го хвана със зъбите си за шията.

Слави замръзна в ужас. Едра немска овчарка бе повалила на пода партньора му и здраво, но не силно го бе захапала за врата.

Боби се оказа едро куче, за съществуването, на което крадците не знаеха.

Зоя извика на кучето:

– Охранявай!

И Боби легна в коридора, то вече бе обезвредило единият от неканените гости. Ако Минчо леко мръднеше, зъбите на кучето щяха да се впият във врата му. Слави стоеше като статуя. Той беше нито жив, нито мъртъв.

Така ги завари майката на Зоя. Тя бързо звънна в полицията.

Слави и Минчо от страх не смееха да мръднат, така останаха до идването на полицаите, които им сложиха белезници на ръцете и ги отведоха.

На остров стои фар. В него живее човек, който го обслужва и се грижи за него.

Нощ, буря, а в морето лодка. В лодката пощальон, който носи писмо на пазача на фара. Гребе той, бори се с вълните и ругае с пълно гърло.

Накрая доплува до острова и скача от лодката. Пощальонът целия е мокър. Ядосан бързо хуква към фара.

Когато стигна до него, започна яростно да удря по вратата му и да крещи:

– Отваряй, глупако, писмо ти донесох.

След пет минути вратата се отваря и излиза пазача на фара. Пощальонът със цялото си озлобление и недоволство се нахвърли върху него:

– Живееш на това пустинно място, като отшелник. Аз греба в това лошо време, живота си рискувам да ти донеса писмо, а ти ме караш да те чакам и въобще ….

Пазачът на фара го изслуша внимателно и каза:

– Свърши ли?

– Да, това е всичко ….., – все още треперещ от ярост каза пощальона.

– Тогава почакай малкия, ще се абонирам за вестници и списания и тогава да видим какво ще правиш?!

Един монах се молел усърдно:

– Господи, ти си милостив и търпелив, тогава защо толкова трудно се съгласява човек да приеме спасението, което си приготвил за него? Защо адът е пълен с толкова много грешници?

Той дълго се молел задавайки на Бога тези въпроси. Най-накрая му се явил един Божий ангел и му казал:

– Ела, ще ти покажа пътищата, по които ходят хората.

Те излезли от килията и ангелът повел монаха към гората.

– Виждаш ли този дървар, който носи тежкия товар с дърва. Той не иска да смъкне малко от дървата си, за да му бъде по-леко. Така и хората носят греховете си и не искат да се покаят.

След това ангелът показал на монаха кладенец.

– Виж този безумец, как гребе вода от кладенеца с решето. Така и хората се покайват. Черпят благодатта на прощението, а след това отново грешат и благодатта се отича като вода през сито.

Ангелът показал друг човек на монаха:

– Виждаш ли как напряко е поставил гредата на коня и се опитва да влезе с коня в Божия храм, а гредата засяда във вратата? Така хората вършат своите добри дела без смирение и в гордостта си не знаят цената им. А сега сам прецени, леко ли е на Бог да спасява такива хора, съобразявайки милостта с правосъдието Си?

Виктор от няколко години беше напуснал хокея. В отбора той пазеше вратата.

И сега, когато вече е далече от овациите на публиката, този скромен човек реши да се занимава с някаква полезна дейност. Пари имаше достатъчно, но не желаеше да ги пилее в кръчмата или някое заведение с приятели.

Виктор обичаше животните и реши да направи нещо за тях.

Той каза на приятеля си Михаил:

– В живота има толкова много лъжа. Събират пари уж да създават приюти за животни, а такива не се откриват и парите изчезват.

– Какво да не си решил да отваряш някой кучкарник? – засмя се Михаил.

– Можеш да ми се смееш колкото си искаш, но искам да помогна, с каквото мога в тази насока.

– А от къде ще вземеш толкова много пари?

– Не става дума за големи вноски. Ето погледни ако хиляда души внесат по 20 лева стават 20 хиляди, а това вече е реална помощ. Пък и за кучетата не се изисква кой знае колко, за да ги зарадваш.

– И какво точно си решил? – погледна го съчувствено Михаил.

– Нужна е храна, – продължи с размишленията си Виктор, – по-големи пространства, където кучетата да се разхождат и да им се отделя достатъчно внимание.

– И това ще ти достави ли удоволствие?

– Те ще радват хората. На всеки човек ще отдават признателността си, че е отделил няколко минути за него. Кучетата са любвеобилни.

Михаил само вдигна рамене.

– Представи си, – възторжено размаха ръце Виктор, – Ще поставя обява: Ако желаете посетете ни! 15-20 минути с нас и ще но доставите много радост“…..

В Далечния Изток японски автомобили са широко разпространени: леки коли, джипове, микробуси, и т.н. Но това, което е странно, че е много трудно да се открие автобуса произведен в Япония.

Коя е причината?

Сега е ваш ред. Съобразете се с нещо специфично у японците, което повечето народи го нямат. Може би е свързано с ляво и ….. Стоп! Всеки път прекалявам с подсказването.

Ако не сте успели да разберете причината, ето ви и

Отговор: Проблемът е във вратите за пътници, които отиват на ляво. Разбира се, има и майстори, които правят ъпгрейд в съответствие с местните традиции. Но това е доста скъпо и неестетично.