Облаци забулиха небето, но не се очакваше дъжд.

Насядалите пред блока пенсионери въздъхнаха успокоени, а Васил добави:

– Така е добре. Няма да е толкова горещо.

Обикновено разговорите им се въртяха около войната в Украйна, растящата инфлация и несигурността на политиката в страната.

– Какво толкова се притеснявате за тези неща? – усмихна се Христо. – Ако не са тези, други ще се появят.

– Ицо, ни най-малко не се притеснявам за това, – обади се Милена, – но когато загубиш това, което цениш най-много, всичко останало избледнява.

– Има война и никой не може да бъде безразличен, – каза Радан, – но кой го е еня за битките, които водим в нашите семейства?

– Така е, – съгласи се веднага Дечка. – Разводи, конфликти, зависимости, край нямат.

Младен, който обикновено само слушаше, се обади:

– Промяната е възможна ….

– Глупости, какво можеш да направиш днес? – прекъсна го Веселин.

– Остави човекът да си каже думата, – укори го Стефка.

– Оставихме Бога, – продължи невъзмутимо Младен, – но ако се обърнем към Него няма да ни остави без отговор и навременна помощ.

Реагираха мнозина и мненията им се различаваха сериозно.

– Къде е Бог?

– Защо допуска да се случва всичко това?

– Ние сами сме си го навлекли, а търсим виновни някъде другаде.

– Вярно, без Господа сме за никъде.

Колкото гласове, толкова и противоречиви мненията.

А ако бяхме с Бога!

Пак щяха да се понижат температурите, но този път дъждът може да премине и в сняг, но това толкова не смущаваше хората. Те бяха свикнали с аномалиите на времето. Сега друго ги измъчваше.

Мъже седнали пред магазина разговаряха.

– Целия свят се е травмирал, – въздъхна тежко Гочо.

– Така е, – съгласи се Дако. – Не знаем защо сме се родили и на къде вървим.

Дядо Добри не се стърпя и се обади:

– Това са нашите невидими врагове греха и секуларизма. От тях сме объркани и ходим като зашеметени. Светът се нуждае от Божия народ, който ще остане непоклатим в този хаос.

– Каквото и да си говорим, – размърда се Стефан, – войни опустошават плодородна земя, пандемии повалят хиляди хора, …

– Но сред всичко това Бог си има свои люде, – повиши тон дядо Добри, – които като провъзгласят Божията истина в този разпадащ се свят, ще се спасят мнозина.

– Кой знае? – почеса се по тила Тотьо.

– Сред всичко това е Бог, – започна настървено дядо Добри. – Това е борба. Може да сме преуморени, но нека вдигнем лицето си към Господа. Кой знае, може би сме избрани за такова време като това?!

– Избрани да теглим и да се мъчим, – намръщи се Владо.

Повечето се съгласиха с него, а дядо Добри уважаваха за почтеността му, но не искаха да го слушат, когато им говореше за Господа.

Е, може някои от тях да се замислят един ден и да се променят.

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.

Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

Бе започнала Балканската война. Тогава Петър учеше в една от трите български гимназии в Солун.

Един следобед в края на септември учителят Николов, който преподаваше български език в същата гимназия, изведе на разходка учениците си в околностите на големия крайморски град. По тия места все още бе жарко лято.

Групата стана неволен свидетел на срещата на две жени. Едната отиваше към Солун, а другата се връщаше от там.

Последната попита първата с доста висок глас, както са свикнали да говорят селските люде по тези места:

– Кънде грендиш, невясто?

Когато се отдалечиха двете селянки, учителят попита събралите се около него ученици:

– Чухте ли езика на Кирила и Методия?

Множество любопитни очи се отправиха към него, а той се усмихна и продължи да обяснява:

– В тия три думи на селянките чухме три характерни звука, които се бележат с три особени знака от азбуката на Кирил и Методий.

– Така ли? – изненадано възкликна Стефан.

– Големият юс (Ѫ), малкия юс (Ѧ) и ят (Ѣ), нима не ги усетихте?

– Да, да, – обадиха се няколко гласа.

– Освен това едната от тия думи беше също стара, запазена в народния говор още от времето на двамата първоучители, – отбеляза учителят.

– Коя дума? – нетърпеливо се намеси Никола.

– Грендиш, тя идва от старобългарския глагол грѦсти, който значи вървя, ходя, отивам, – поясни Николов.

Тези момчета имаха още много да учат, но никой от тях не предполагаше, че една обикновена среща, може да им предложи такъв интересен урок.