Топлото време се задържа, въпреки че сутрините бяха доста студени. Още не се бе разсъмнало, а водата в съдовете по двора имаше тънка ледена кора.

Марин се бе обезсърчил от хората край себе си, телевизията, радиото и вестниците, които постоянно бълват страх и безнадежност.

Богдан го забеляза малко преди да влезе във входа на блока си, върна се няколко крачки назад, тупна го по рамото и каза:

– Радостта не е естествено отражение в живота ни. Тя е свръхестествена.

– Какви ги дрънкаш, – откликна Марин. – Каква муза те е обсебила днес?

– Разбери радостта е плод на Божия Дух, а не на твоята личност. Тя не е реакцията ти при дадени обстоятелства, а чудо в един тъмен и умиращ свят.

– И какво предлагаш? Да започна да се смея като луд, без всякаква причина? Веднага ще ме приберат в лудницата.

– Само в Божието присъствие можеш да преживееш и демонстрираш радост, – отбеляза Богдан.

– Да бе, да, – усмихна се скептично Марин.

– Човече, ти не си създаден да бъдеш смачкван от депресия или да клюкарстваш по чужд адрес. Това води само до огорчение. Ето ти и един пример. Когато жена ти се ядоса, мълчи и сумти. Не ти ли се иска, тя да крещи, да се кара, поне ще знаеш от какво се е обидила. Но, не. Тя не споделя, трупа яд в сърцето си, а е създадена да се радва.

– На приказки всякак става, – сбърчи нос Марин, – по-добре виж реалността.

– Представи си, че не ти достигат пари за да напълниш резервоара на колата си и решаваш да го допълниш с пясък, – продължи с примерите си Богдан. – Какво ще стане тогава?

– Тази кола изобщо няма да тръгне, – наблегна Марин. – Освен това така ще я повредиш, че не знам, кой ще се наеме да я поправя.

– Ти така допълваш ежедневието си с гняв, огорчение и такива подобни, и се опитваш да водиш нормален живот.

– И какво да правя? Това са неща, които просто идват.

– В момента, в който допуснеш Бог да ръководи живота ти, ще изпиташ невъобразим мир и радост, независимо ситуациите през, които преминаваш.

Марин се почеса по главата и добави:

– Ще си помисля.

Слънцето яростно препичаше. На Иван устните му се бяха напукали.

Тялото му крещеше:

– Вода!

Последните капки от манерката, той бе изпил преди два часа.

Изведнъж Иван се оживи. Вглеждайки се в далечината съзря скупчени на едно къщи.

Събра последните си сили. Ускори крачка.

И си каза:

– Щом има къщи, там има вода.

Точно в средата на селото имаше кладенец с бистра вода.

Иван бе толкова умалял, че не усещаше краката и ръцете си. Той видя наблизо едно момиче и го помоли:

– Моля те начерпи ми малко вода от този кладенец. Жаден съм, но не мога да се помръдна. Жегата отне последната в мен сила.

Момичето го погледна уплашено.

– Не бива да пиете от тази вода, – каза плахо то.

– Защо? – изненада се Иван. – Водата е толкова бистра ….

– Защото наблизо се намира къщата на нашия управник.

– И какво? Той не ви дава да пиете вода от този кладенец?

– Не, – възкликна момичето.

Иван бе изумен. Тогава момичето му разказа следната история:

– Старият ни управник умря и ни изпратиха нов. Той пи от този кладенец. Тогава всички забелязахме, че добрият човек, който бе дошъл за наш управник, изведнъж стана алчен и зъл. Той не желаеше да приема съвет от никой. Решихме, че се е отровил от водата. За това не трябва да пиете вода от този кладенец.

Рангел отново роптаеше. Това се бе превърнало в негова привичка:

– Нали сме повярвали в Бога? Защо ….?

Баща му го погледна добродушно и каза:

– Христос не е казал, че Който вярва в Него, ще разбере благословението в цялата му пълнота.

– Какво печеля от това? – начумери се Рангел.

– Ако вярваме в Бога, не е важно какво получавам, а какво Той пропуска през нас.

– Хмм …

– Неговата цел изобщо не е да човек се показа в цялата си слава, а да се преобразим в образа на Сина Му.

– Преобразяване, – Рангел вдигна рамене.

– Не можем да оценим живота си спрямо успеха, който имаме, – вдигна показалец нагоре баща му. – Това можем да направим единствено чрез това, доколко сме проводници на Божията сила.

Рангел се мръщеше и нервничеше.

– „Който вярва в Мен, от него … от утробата му ще потекат реки от жива вода“, и тогава стотици животи ще бъдат постоянно напоявани. Време е да „счупиш съда“ на егоистичния си живот. Спри да жадуваш за собствено удовлетворение и започнете да изливате това, което има в теб от Господа.

Рангел махна с ръка. Той още не бе достигнал до тази истина.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.

Нерешителен и Уверен бяха двама приятели. Първият никога не пристъпваше да извърши някаква работа ако не е осигурил благоприятния ѝ изход, а втория във всичко се доверяваше на Бога и пристъпваше смело към всяка задача.

Уверен мечтаеше да посети много страни, да изучи манталитета и нравите на много народи.

Той не се поколеба нито за миг в желанието си и един ден реши:

– Тръгвам.

Преди да потегли на дългото си пътешествие Уверен се отби при приятеля си и му заяви:

– Решил съм да се отправя на дълго пътешествие. Това е една от мечтите ми. Предстои ми да преодолея много планини и реки, подкрепи ме в молитва.

– Какво ще вземеш със себе си за това дълго пътешествие? – попита Нерешителен.

– Шише с вода и малко хляб, – усмихна се се Уверен, – а другото по пътя ще се нареди.

Нерешителен строго погледна приятеля си и го смъмри:

– Ти си много недалновиден. Не бъди толкова неразумен. Аз също мечтая за такова пътешествие, но докато не се уверя, че имам всичко необходимо, не бих тръгнал.

Изминаха три години и Уверен се върна. Той побърза да посети приятеля си, за да сподели какво е видял.

Нерешителен го изслуша, въздъхна тежко и си призна:

– За съжаление аз още не съм се приготвил за пътуването си.

„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.