Дядо Стойко и баба Ирина бяха много радостни и щастливи. Синът им Добри доведе снаха у дома им. Дългоочакваната отмяна най-после се появи и в тази къща. Момата бе добра и работна, но….

Няколко сутрини дядо Стойко като излезеше в двора, що да види. Снаха му Велка мете и шета из двора, но роклята ѝ е толкова къса, че като се наведе да вземе нещо от земята, чак кълките ѝ се виждаха.

А добрия старец наведе очи, не погледна към нея, а бързо се прибра в къщи.

– Ирино, – рече на жена си дядо Стойко, – кажи на булката да облече по-дълъг фистан. Като се наведе ѝ се виждат срамотиите.

– Не ѝ обръщай внимание, Стойко, – каза жена му, – такава е модата днес. Младите са такива. Ти като не искаш не гледай.

На другата сутрин дядо Стойко подрани, взе метлата и взе да събира опадалата шума от дърветата по двора, но беше само по една риза, а ризата му не беше много дълга.

Излезе и Велка на двора. Като видя свекъра си така разголен, смути се, бързо влезе у дома и каза на свекърва си:

– Мале, тате е полудял.

– Какво е станало?

– Излез сама да видиш, – подкани я снахата, като леко я избутваше към вратата.

Ирина като излезна на двора, ахна:

– Дърти пергишино, какво си се разголил такъв, та притесняваш булката. Я, бързо да се облечеш.

– Нали каза, че такава била модата сега, – усмихвайки се хитро дядо Стойко.

Снахата, която стоеше зад вратата и чу какво каза свекъра ѝ, се изчерви.

От този ден нататък, тя не облече вече къса рокля или пола, беше си научила урока.

Зарко и Боряна се прибираха с кола у дома си. Изведнъж насред пътя видяха жена, която им махаше да спрат.

– Не спирай, – каза уплашено Боряна, – може да е нещо, което е прекалено опасно.

Но Зарко реши да мине близо до жената, за да се увери, че никой не е пострадал.

Когато приближиха с колата и двамата забелязаха, че цялото лице на жената  е нарязано и в синини.

Тогава Зарко спря и реши да види с какво може да помогне на тази жена.
– Семейството ми катастрофира, – каза наранената в лице, – мъжът и синът ми са още в колата.

– Къде е колата? – попита Зарко.

– Тя е паднала в една дълбока канавка, – отговори жената. – Мъжът ми е мъртъв, но малкото ни дете е още живо. Моля помогнете ми.

Зарко реши да се спусне в канавката и да спаси детето, а на жената спряла ги на пътя каза:

– Останете при жена ми, ще видя какво мога да направя.

Когато Зарко се спусна до колата, забеляза двама мъртви на предната седалка, но не им обърна внимание, а бързо грабна детето и се върна при колата си.

– Къде е жената, която беше при теб? – попита Зарко жена си.

– Тя тръгна след теб към катастрофиралата кола.

Тогава Зарко реши да се върне и да види, дали в колата няма още някой останал жив. При новия оглед, откри че мъжът зад волана е мъртъв, жената до него също, но…..

– Та това е жената, която ни спря на пътя и искаше помощ, – потресен извика Зарко.

На жена си обясни:

– Мъжът и жената в колата са мъртви, но е станало някакво чудо. Мъртвата жена е тази, която ни спря на пътя и поиска помощ от нас.

– Това е само Божия намеса, – прехапа устни Боряна.

Двамата прибраха детето и го отгледаха, като свое. Те нямаха деца, а това бе като Божи дар за тях.

В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.

– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.

Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия.  Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.

– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.

Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.

Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.

Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.

У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.

Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.

– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.

– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.

„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“

На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:

– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.

Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.

Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:

– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.

– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …

Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.

– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.

Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.

На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.

След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки.  Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.

Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.

– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.

Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.

– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.

Времето беше чудесно и майките и бабите бяха извели децата на детската площадка.

Ему като че ли не се вместваше в цялата картина. Той изглеждаше шест годишен, но не ходеше. Придвижваше се пълзешком, като се оттласкваше с лактите си и преместваше неподвижните си крака по земята.

Някои от децата го сочеха с пръст и му се присмиваха:

– Виж го как пълзи…

– За какво са му тези крака, щом не ги използва?

– Колко е голям, а не може да ходи…

Майките шъткаха на децата си и им правеха забележки:

– Не му се присмивай, той е болен ….

– Не трябва да се отнасяш така към такива деца …

С Емо никой не искаше да играе.

Една от майките предложи на дъщеря си:

– Иди да се запознаеш с това момче.

Но момичето смръщи вежди и директно отказа:

– Не го искам тоя …

Изведнъж към Таня, малко тригодишно момиченце, се насочи  момченце, което бързо грабна от ръцете ѝ кофичката и лопатката ѝ.

Детето отчаян се разрева, защото му бяха отнели играчките.

Никой от децата не обърна внимание на случилото се, всяко се занимаваше със своите си „работи“.

Тогава към Таня се приближи Емо. Той ѝ подаде една от своите играчки, усмихна ѝ се и каза:

– Не плачи. Аз се казвам Емо.

В усмивката на това малко момче искреше толкова любов и нежност, че те се оказаха достатъчни Таня вече да не плаче.

– Хайде да играем! – предложи Емо. – Ти ще бъдеш прекрасна принцеса, а аз красив принц.

И те започнаха да играят. Неусетно и други деца дойдоха да играят с тях.

На площадката стана хубаво и светло, а в центъра на всичко това стоеше момчето инвалид Емо.

– Защо се раждат такива деца? – мърмореше недоволно възрастна жена, която не бе усетила промяната, която бе станала на детската площадка.

Тя не бе разбрала, че такива деца са истински принцове и принцеси с прекрасни души, които умеят да съчувстват, да обичат, да дружат с другите и да се радват на живота.

Дългоочаквания сняг заваля. Снежинките се спущаха плавно в някакъв непредвидим танц, но щом стигнаха земята изчезваха.

– Не е достатъчно студено, – каза баба Пена, – затова се разтопяват толкова бързо. Ето и локвите не са замръзнали.

– Колко са красиви, – пошепна с възторг малката Мая, прилепнала носле в стъклото на прозореца.

Изведнъж малкото момиче изтича до гардероба и облече палтото си. Нахлупи шапката си и нахлузи на краката си топлите ботуши, които скоро майка ѝ бе купила.

Преди да усети баба ѝ, че излиза, отвори вратата и изскочи бързо навън.

Мая протегна ръка, но снежинките достигайки дланта ѝ, която бе топла, изчезваха за миг.

Брат ѝ Борис тъкмо се връщаше от училище.

– От къде идват снежинките? – попита го Мая.

Той погледна сестра си и започна да ѝ обяснява:

– Снежинките се зараждат в облак. Когато температурите в него са минусови, се образуват кристалчета лед, които имат шестоъгълна форма.

– А защо са толкова различни? – попита Мая, вглеждайки се внимателно в падащия сняг.

– Снежинки се концентрират на определени места – отбеляза Борис – и започват да растат на дължина, ширина и височина. Температурата и влажността влияят на качеството и растежа им.

Мая бе широко ококорила очи и внимателно слушаше брат си.

Борис усещайки, че е привлякъл вниманието ѝ, продължи да обяснява „авторитетно“:

– Когато времето е сухо и студено, снежинките растат на височина.

– Тогава ще приличат на пръчици, – бързо съобрази Мая.

– Да, – кимна брат ѝ, – но ако растат на дължина и ширина, те правят това по посока на лъчите на шестоъгълната си форма.

– Трудно ми е да разбера на къде растат, – недоволно отбеляза Мая.

– Как ще разбереш това? – усмихна се Борис. – Влажността и температурата винаги са различни, а разликите им са много малки. Така една снежинка може в даден момент да расте на ширина, а в друга в непосредствена близост до нея на височина.

– Но винаги има едно основно правило, – отбеляза баща им Светослав, който се връщаше от работа. – Кристалите лед, които имат шестоъгълна форма се съединяват по между си по страните си, а не с ъглите си.

– Тогава снежинките ще растат на шест страни, – досети се Борис.

– Освен това от всеки лъч, може да се отклони ледено клонче под ъгъл 60 или 120 градуса, – прибави бащата.

– За това, че климатичните условия се различават, те ще се отразяват на външния вид на снежинката, – обобщи Мая, която добре бе разбрала това, което бяха ѝ обяснили Борис и Светослав.

–  Ето защо всяка снежинка е индивидуална и уникална, – заключи Борис.

Тримата се любуваха на падащия сняг, а за това не им трябваха много обяснения.