Пазачът почука и зачака отговор. После отвори вратата и влязоха в стая облицована с груб камък.

Един мъж седеше с кръстосани крака в средата на стаята.  Четеше на бледата светлина Корана. Не вдигна поглед и не ги поздрави.

Тактиката му за надмощие не впечатли Ефросина.

– Знаеш ли кой съм? – попита той, след като почтително затвори книгата.

– Дяволчето Фют? – реши да го подразни Ефросина.

– Ще бъдеш ли моят Ян Бибиян?

– Без мене в тази игра.

– Това не е съвсем по вкуса ми, но съм сигурен, че може да се уреди нещо.

Ефросина нямаше желание да го остави да се преструва на нещо различно от чудовището, което всъщност бе.

– Никой не знае истинското ти име, но си известен като Джема. Искаш да унищожиш Израел и да създадеш ислямска държава, която ще се простира от Афганистан до Мароко. А ти ще си… султан ѝ?

– Не съм сигурен каква ще е титлата ми – отвърна  Джема. – Султан звучи добре. Хареми, дворцови интриги ….

Джема я изгледа предизвикателно:

– Вашият Христос е казал: „Блажени миротворците“. Знаеш ли, че той е и пророк на исляма? Не последният, разбира се. Последният е Мохамед, но вашият Спасител е признат за велик учител.

– И моята, и твоята религия боготворят Исаак и Авраам, – каза Ефросина.

– Но вие не вярвате в Неговите последни послания до последния му избран пророк, в святите му думи, написани чрез Мохамед и изложени в Корана.

– Моята вяра започва и свършва със смърт и възкресение.

Джема сдържа хапливия си отговор и каза:

– Вярваш ли, че си блажена? Че си благословена?

– Вярвам, че работата да се сложи край на насилието е благословена.

Той кимна.

– Добре казано. Но защо? Защо искаш мир?

– Нима не е очевидно?

Ефросина беше очаквала словоизлияния за злините на Запада, с които да оправдаят масовите убийства. Беше слушала записи на техни ръководители и бе гледала десетки видеозаписи с фанатизирани мъченици.

Тя искаше да разбере с какво  Джема се различава от тях, макар че разликата в случая бе без значение.

– Мирът означава застой и криза, – каза  Джема. – Когато човек живее в мир, душата му атрофира, а творческият му дух умира. Единствено в стълкновение ние сме съществата, за които Аллах ни е предназначил. Войната води до смелост и саможертва. А какво носи мирът? Нищо.

– Мирът носи процъфтяване, прогрес, благосъстояние, благоденствие и щастие.

– Това са плътски неща, а не духовни. Твоят мир иска само по-голям телевизор и по-лъскава кола.

– А твоята война носи страдание и отчаяние, – противопостави се Ефросина.

– Не удобството на луксозен дом, а опита от споделени трудности, ни сближава с Аллах. Не твоята демокрация, рок музика или порнографски филми. Те ни отвличат от истинската причина за съществуването ни. Единственото ни предназначение на земята е да служим на волята на Аллах.

– Кой знае каква е волята му? – попита тя. – Кой реши, че ти познаваш намеренията му по-добре от всеки друг? Коранът забранява самоубийството, а ти изпрати млад човек да разбие пълен с хора самолет.

– Той умря като мъченик.

– Не, – рязко възрази тя. – Ти си убедил едно хлапе, че умира като мъченик и че ще получи седемдесет и седемте девственици в рая. Не се опитвай да ме убедиш, че вярваш в това. Ти се опитваш да получи власт и да експлоатираш сляпата вяра на глупаци като този младеж, за да постигнеш целта си.

– Очевидно знаеш, че винаги е ставало дума за власт, – каза той. – Преди векове Англия е постигнала такава с помощта на флот си. ……. А с какво разполагат народите от Близкия изток, освен с готовността на някои от хората си да се самовзривят? Да, това оръжието е грубо. Но позволи ми да те попитам следното. Колко похарчихте за осигуряване на националната си безопасност, след няколко поредни нападение? Сто милиарда? Петстотин?

Числото бе по-близо до трилион, но Ефросина не отговори. Разговорът не вървеше, както очакваше.  Джема се разкриваше като човек, твърдо устремен към властта.

– Преди нападението срещу Световния търговски център един от петстотин хиляди мюсюлмани бе готов да стане мъченик. Оттогава броят им се е удвоил. Това са десет хиляди мъже и жени, готови да загинат в джихата срещу Запада. Наистина ли мислиш, че можете да спрете десет хиляди атаки?  В момента разполагаме с почти безграничен запас от доброволни мъченици и скоро ще започнем да ги използваме в нападения, които ще променят световните граници според моите представи.

Говореше не като фанатик, а като президент на корпорация, който излага плановете за разширяване на компанията си.

– Не прави това, – умолително каза Ефросина.

– Вече е прекалено късно да спрем.

Лицето му стана сурово и безжалостно. Ефросина едва не припадна.

– А твоята смърт ще е първият удар.

Всички сме чували тази фраза, по един или друг повод.

Навярно знаете, че идва от латински, а някои от вас сигурно могат да я възпроизведат в оригинал: „О temporal! О mores!“

А знаете ли по какъв повод е казана тя?

Това е цитат от известната реч на великия римски оратор и политик Марк Тулий Цицерон.

В тази си реч Цицерон изобличава участниците в заговора на Каталина, разтърсил Древен Рим през 63 г. пр. н. е.

Тогава властта във Вечния град едва не била докопана от поддръжниците на тиранията и репресиите.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….

Тримата седяха на една открита терасата и пиеха чай. От нея се виждаше всичко наоколо.  Валери правеше компания на Ина и Сара, две доста буйни сестри.

И тримата учеха в един колеж, но в различни специалности. Валери харесваше Сара, но нямаше нищо против присъствието на Ина.

Днес разговаряха за архитектурата, по специално за Палацо дей диаманти, дворец получил името си от прозвището на управляващия областта тогава – Диаманта.

– Дванадесет хиляди издялани диаманта са изпъквали на заплашителната фасада на двореца, – каза Сара.

– Не е било особено изтънчено, но сполучливо е напомняло за властта на херцог Ерколе над Ферара, – смръщи вежди Ина.

– И защо са го наричали Диаманта? Защото е бил много ценен ли? – попита Валери.

– Може би защото е бил жилест и силен, – предположи Ина. – Тялото му е било като изсечено с груби линии.

– Защото в преговорите е бил твърд като най-коравия камък, – обясни Сара.

– Но знам от историята, че е загубил само в една сделка, – усмихна се загадъчно Валери.

– И каква е тя? – попита бързо Ина.

– По-голямата му дъщеря Изабела е била не само красива, но и много умна,  – започна да обяснява Валери, – но вместо да бъде дадена на Людовико Скворца и да управлява в Милано заедно с него, била даден на друг. Случило се така, че пратеникът с предложението за женитба от Милано бил изпреварен от този на Франческо Гонзага, бъдещият маркиз на Мантуа.

– И какво значение има това? – вдигна рамене Ина.

– Тогава бракове между благородническите домове не са се сключвали заради прищявки, основани на мимолетни предпочитания или привличане, – поясни Сара. – Мирът в Италия зависел от тези съюзи.

– По-малката сестра на Изабела Беатриче била омъжена за Людовико, но тя в много неща е отстъпвала на сестра си ….. – допълни Валери, но не успя да довърши, защото Ина го прекъсна.

– Е, каква стана тя? – намръщи се Ина. – Уж за дворец говорихме, но пак стигнахме до „безценните“ жени, за който никой мъж не е достоен.

– Ех, Ина, Ина кога ще пораснеш? – засмя се Сара.

Ина стана демонстративно от масата. Сара и Валери я последваха безмълвно, хванали се за ръце.

Това наименование е измислено от „зелените“ специално за генетично модифицирани растения, животни и продукти.

Лауреатът на Нобелова награда  Джозеф Ротблат е казал: „Безпокои ме, че някои от постиженията на науката и генното инженерство могат да доведат до създаването на нови видове оръжия за масово унищожение, още по-страшни от ядрените“.

По време на „студената война“, както и днешната хибридна, САЩ възлага големи надежди не само на информационното и биологичното, но и на генетичното оръжие от нов тип.

Това оръжие е много по-ефективно от ядреното. Към него се отнасят генетично модифицираните организми. И въпреки, че действат по-бавно от радиацията, допринасят за бързото измиране на хората.

В основата на генетичната модификация на хранителните продукти и селскостопански култури лежи замяната или разкъсването на гените на живите организми – растения, животни, хора.

Продажбата на трансгенни храни, семена и други продукти, както и придружаващите ги хербициди и пестициди, се прави с цел за получаване на по-голяма печалба. Това е много по-опасно от самия Франкенщайн.

Генетично модифицирани храни съдържат отрови, токсини и представляват заплаха за човешкото здраве.

Съдържащият се химически хормон на растежа в генно модифицираните растения е сериозна заплаха за появата на рак в човешкия организъм.

Консумацията на трансгенни храни причиняват хранителни алергии.

Въздействието на генетичните промени върху околната среда се пази в тайна от мощните корпорации.

Премълчава се, че ГМО влече след себе си инфлация, недостиг на продукти в селското стопанство и криза в селскостопанския сектор.

„Храните на Франкенщайн“ водят до измирането на хората.

Дори нашите деца не могат да почувстват напълно, че алчността и глупостта на властите, унищожава родината ни, където „мъртви пчели не бръмчат“.