Тази вечер бяха сами. Тони нямаше среща с клиенти, а дъщеря им остана при баба си. Това не се случваше толкова често поради многото му ангажименти и пътувания.

Рени отметна с ръка падналия кичур коса от лицето си, седна до Тони и го попита:

– Ще направиш ли Лиза свой партньор в бизнеса?

– Знаеш много добре, че не желая да обсъждаме този въпрос, – троснато отвърна Тони.

– Защо?

– Да не би да си се загрижила за фемониските ѝ права? – Тони погледна предизвикателно съпругата си. –  Знаеш мнението ми по въпроса.

– Че мястото на жените не е в истинския свят ли? Че работата им е да раждат, да се въртят около печката и да се грижат за вас? – Рени беше бясна.

– Горе долу така е, – призна примирено Тони.

Рени беше прекарала труден ден с дъщеря си и усети как кипва.

– Просто не разбирам. Лиза се справя във фирмата по-добре даже и от Боби.

– Погледнато от страни, може да изглежда само така, но тя не може да направи голяма сделка, хората няма да ѝ се доверят.

– Но ти можеш да направиш това, ако я направиш партньор, – настояваше на своето Рени.

– Защо ми е да го правя? Светът е такъв, не разбираш ли? Жените никога няма да го управляват, а и аз мисля, че не трябва да го правят.

– За да си стоят в къщи и да раждат деца ли? – Рени вече скърцаше със зъби от яд.

– Това е причината да сте на тази земя, – усмихна се Тони.

– Не, само не и това. Нещата се изключват взаимно. Никак не ми е приятно, че говориш така. Знам, че аз се отказах от кариерата си, заради семейството, но ако някоя жена желае да пробие в бранша, защо не я подкрепиш?

Тони махна с ръка. Безмислено беше да спорят по този въпрос. Той нямаше да отстъпи.

Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Твоят мъж не може да се досети, какво очакваш от него при определени действия. Така че той не винаги може да разбере от какво си се обидила или разстроила.
Ако той не желае да пие чай с теб в кухнята, не е толкова страшно. Вероятно предпочита да бъде с приятелите си, а вие защо да не отидете с приятелки на кафе?
Прегръщайте се по-често. Понякога прегръдката може да изрази много повече от думите. Тя не само сближава, но и дава усещане за душевно равновесие и увереност, че си разбран и обичан.
Не завършвай деня с „разглеждане“ на неудачите през деня, спомнети си добрите неща, колкото и малко да са били. Освен това, вие знаете, че това, което изглежда тежко вечерта, може леко да се разреши сутринта.
Не си спомняй миналото. Отношенията понякога стават много сложни. Ако мъжът ти е бил виновен за нещо и ти си му простила, не му напомняй какъв подлец е бил, а вие колко велиодушна сте били с него.
Винаги намирайте време за любимия човек. Правете нещо заедно!
Не забравяйте да благодарите, че той, вашият съпруг, е направил това, за което сте го помолили. Ако благодарите, следващият път той ще направи много повече за вас.

Вечерта се случи много тъмна. В мрака едва се различаваха силуетите на хората. Но в кръчмата слаба светлина осветяваше лицата на хората седнали по масите. Двама мъже бяха седнали пред два бокала вино и тихо разговаряха. Когато единият привърши другият каза:

– Знам за какво говориш, – каза замислено мъжът, след като разбра каква задача бе възложил Цезар на приятеля му. – Последователите на Христос са известни като назаряни, също и християни, въпреки че предпочитат да се наричат хора на пътя.

– Назаряни? Християни? Хора на пътя? Сигурен ли си, че говорим за едно и също нещо? – попита недоверчиво първият.

– Без съмнение, – каза вторият. – Името назаряни идва от Назарет, селище в Галилея, където е живял техния ръководител, някой си Исус. Той се нарича още и Христос или помазаник на гръцки. От там и името им християни последователи на Христос.

– А това за пътя?

– Те смятат, че тяхната религия не е съвкупност от ритуали и вярвания, а начин на живот. С начина си на поведение те благодарят на Бог, че им е подарил бъдеще.

– Особени хора, – каза първият.

– Знаеш ли как наричат мястото, където поставят своите  мъртъвци?

Приятелят му поклати глава.

– Използват гръцката дума „за място, в което се спи“. – тихо се разсмя втория. – Вярват, че телата на мъртвите са заспали в очакване да бъдат вдигнати от Христос за живот.

Той знаеше какво мислят евреите за мъртвите, но че труповете просто спят…….това беше пълен абсурд.

Вечерта беше топла, а небето изпъстрено със звезди. Седяха на масата отвън и се наслаждаваха на тихия ветрец, който леко докосваше клоните.

Той ѝ се усмихна и предпазливо попита:

– Извинявайте, мога ли да ви задам един личен въпос, без да ми зашлевите шамар?

– Мисля, че все още мога да контролирам ръцете си, дори когато някой ме предизвика, – усмихна му се тя насърчаващо.

– Никои родители не кръщават дъщеря си с мъжко име, – погледна я изпитателно и продължи. – Можете ли да ми кажете как е истинското ви име?

Тя погледна ръцете си, за да види дали няма да се задвижат сами, а след това спокойно каза:

– Десислава.

– Но това е много хубаво име. Защо не го използвате?

Тя сви ръката си в юмрук и удари силно по масата.

– Опитай се да го използваш, – изсъска бясно момичето. – Ти не можеш да разбереш какво е да те наричат Деси, Слави, Дес, ….

– Но Десислава Михайлова звучи доста атрактивно, – опита се да я убеди той.

– Тъкмо за това и го шкартирах. Писна ми да бъда подценявано момиченце….

Дали името, което бе избрала и помагаше да се чувства по-значима, силна и обаятелна?!