През последните десет години семейство Найдарови посещаваше редовно църква, но синът им получи покана да играе баскетбол, като сериозен играч, чието растене предстоеше, след което разбира се, се очакваше да стигне до националния отбор.

Бащата бе силно развълнуван:

– Това е голяма работа, треньорът го хареса и му възлага големи надежди.

Да, но Дечко имаше всяка вечер тренировка и доста турнири, в които трябваше да участва и то не само през лятото.

– А ходенето на църква? – попита разтревожена майката.

– Знам, че обича да ходи там с приятели, но това може да му попречи в развитието като баскетболист, – възрази бащата.

За турнирите, особено за тези извън страната, се наложи семейство Найдарови да изтеглят голям заем.

– Рисковано е, особено сега, когато се губят работни места, – с нежелание констатира бащата, – но си заслужава. Трябва да се откажем от ходения насам натам и срещи с приятели …., но когато Дечко стане професионален играч ….

Мъжът вдигна глава и се пренесе в едно бленувано бъдеще, виждайки сина си движещ се от победа към победа.

Какво ще стане със сина не знам, но амбициозният баща настояваше момчето да напусне училище, за да се съсредоточи само върху баскетбола.

Станко и Веска бяха женени от две години. През нощта, с бебе в отсрещната стая, те се опитваха да се наслаждават един на друг, но вместо това имаше само силна болка. Тя постепенно намаляваше през следващите няколко часа, преминавайки през вълни от гримаси и сълзи.

Това бяха първите мъчителни дни, но те се превърнаха в двегодишна интимна суша. Това бе като болест, която се промъкна в леглото им и надвисна над брака им като нощна сянка.

Това, което ги сближаваше, сякаш се бе изпарило и те се отдалечаваха един от друг.

Минаваше седмица, две и те отново опитваха, но ситуацията не се променяше. Скоро след това спряха изобщо да опитват.

Спореха и не успяваха да се помирят, а тези сблъсъци ги правеха физически и емоционално травмирани.

Една нощ Станко застана на колене и започна да излива болката на сърцето си:

– Господи, не така си представях брака. Мръсни съдове, памперси, пране, готвене, … всички тези задължения се натрупваха и ни отдалечаваха един от друг. Опитите да се свържа отново с нея бяха отхвърляни …. Не разбирам защо става така….

Изведнъж Бог му отвори очите и Станко осъзна:

– Това е начинът, по който Ти се чувства спрямо мен. Всяка сутрин Ти искаше да се свържеш с мен, но аз бях прекалено зает. Всяка вечер преди лягане, вместо да прекарам време с Теб, аз го пропилявах, отдавайки се на самосъжаление. …. Мога да си представя болката и разбитото Ти сърце, когато многократно отхвърлях Твоите най-интимни покани. …. През цялото това време държах на моите права като съпруг, мислейки че става въпрос само за подсилването на брака ни.

Станко плачеше и тихо мълвеше:

– Осъзнавам, че ако искам да премина през всичко това, трябва да се променя. Нужно е да обичам Веска безусловно. И когато се почувствам най-малко обичан, тогава трябва много повече да обичам жена си.

Зрелостта у Станко не дойде просто така, тя се изграждаше преминавайки през болката, саможертвата и подчинението.

Той все още не може да обича жена си, както Исус църквата, но Бог им показа милост ,възстанови брака им и заздрави връзката им.

Стефан бе мисионер и пътуваше от църква на църква и от място на място.

Една дъждовна вечер той бе сам зад волана, а му предстоеше дълго пътуване.

Притеснен от ситуацията, той се помоли:

– Господи, помогни ми да остана буден през целия път и да стигна безопасно до мястото, където ще служа.

След няколко минути на пътя му помаха човек край шосето. Стефан обикновено не взимаше стопаджии, но този път си каза:

– Вън вали. Този човек ще се намокри, а после може да се разболее. Я по-добре …

Той спря колата и покани човека да се качи.

Стефан много се зарадва, когато разбра, че непознатия е християнин, който имал приятели, които като него вършили Божието дело.

Двамата се смееха и споделяха различни истории.

Изведнъж Стефан извика изненадано:

– Зазорява се. Изобщо не усетих как мина времето.

Непознатият мъж каза:

– Трябва вече да слизам. Стигнах …

– Преди да се разделим нека изпием по едно кафе, – предложи Стефан.

Непознатият се съгласи и двамата влязоха в крайпътното кафене. На раздяла си обещаха да се молят един за друг.

Дъждът бе спрял и слънцето ярко осветяваше всичко.

Стефан тръгна към колата и спря:

– Забравих да го попитам за името и да му взема телефония номер, – плесна се по челото той и се върна обратно в заведението.

Изглежда човекът си бе тръгнал.

– Извинете, – Стефан се обърна към келнера, – на къде отиде мъжът, който беше тук с мен?

– Мъж ли ? – изумен го погледна келнерът. – Тук бяхте само вие. Дори се изненадах, че поръчахте две кафета.

Стефан погледна към масата, където бе седял и видя, че другата чаша бе все още пълна.

Докато се връщаше към колата си, той изведнъж си спомни:

– Вън валеше, а човекът, когото качих в колата си не бе мокър, а чадър нямаше.

Тази вечер Зарко бе неочаквано мил. Той предложи на Вероника:

– Искаш ли да сготвя сега вместо теб.

Кой би отказал на такова предложение?

И Вероника отговори кратко:

– Да.

Скоро нещо забълбука в тенджерата. Малко след това Зарко приближи до жена си с лъжица в ръка и предложи:

– Опитай. Добре ли е станало?

Вероника едва не се изправи на нокти, когато сръбна съвсем малко. Зарко бе прекалил с лютивото, бе сложил прекалено много чили.

Когато видя гримасата на съпругата си, той се сепна:

– Слагах от лютивата подправка, но не усещах лютивина и прибавих още няколко пъти така.

Вкусовите рецептори на Зарко явно не работеха. Той се бе разболял.

Така и грехът спира информацията за света около нас.

Заразени от греха, пропускаме отровата му и добрите неща за нас стават скучни, а лошите добри.

Ако не направим нещо по въпроса, ще си останем в същото състояние, което не е добро за нас.

Защо не подадете на Бога лъжицата, за да сте сигурни, че това, което опитвате в света, е добро за вас?

Тогава Господ наистина ще ви води, освобождава и изцелява.

Родителите на Димо бяха много притеснени. Той бе само на седем години но прекарва много време пред телевизионния екран.

– Димо е станал напълно зависим от телевизора, – притеснено сподели със съпруга си Елена.

– Какво да правим с него? – въздъхна тежко Румен.

Двамата загрижени родители дълго мъдруваха и накрая намериха решение на въпроса.

Една вечер Румен и Елена отидоха на гости и поръчаха на сина си:

– Научи уроците и напиши домашните си! В 20:30 легни да спиш!

Когато родителите му излязоха, Димо си каза:

– Най-много да ми се скарат, че не съм ги послушал. Сега мога да гледам колкото си искам. Няма кой да ми се кара.

Той включи телевизора и без да се притеснява гледаше предаване след предаване.

Когато Румен и Елена се върнаха завариха сина си пред синия екран. Отгоре на всичко не бе погледнал уроците и домашните си.

Родителите му вместо да му се скарат го оставиха пред телевизора като му заявиха:

– Тук ще стоиш цяла нощ и ще гледаш телевизионните предавания.

Димо се изненада от такова великодушие, даже се зарадва много:

– Еха, …. това си е направо чудо!

Към два часа през нощта гледането на телевизора му стана безинтересно. То вече не му доставяше удоволствие.

Уморен Димо отиде при родителите си и ги помоли:

– Не искам да гледам повече, разрешете ми да си легна.

Но родителите му го върнаха на фотьойла пред телевизора.

Ако момчето заспиваше, те го събуждаха като му казваха:

– Гледай още!

Наказанието приключило в пет часа сутринта.

След тази нощ, Димо изобщо не се застояваше пред синия екран.