Всяка вечер Тони заедно с малката си дъщеря Пепи и съпругата си Дени се покланяха на Бога, пейки песни. Тони имаше ужасен глас, но това не смущаваше останалите. Четяха Библията и се молеха.

Една вечер Пепи се усмихна и погледна към баща си:

– Радвам се че имам татко на земята и Татко на небето, които много ме обичат. Щастлива съм, че мога да говоря с вас по всяко време, когато поискам. И когато ме чуете, веднага ми се притичвате на помощ. Лека нощ.

Малкото момиченце затвори очи и заспа.

Тони бе очарован. Бог му бе проговорил чрез малката му дъщеря:

– Чрез устата на дъщеря ти съм ти отредил сила заради зложелателите ти, за да накараш да млъкне врагът и отмъстителят.

Тони падна на колене и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи, че споделяш с мен името си „Баща“ или „Татко“. Това откровение за моята роля придобива ново и по-значително разбиране за това. Любовта на Пепи към мен като земен баща, няма да намали тази към Теб, дори ще бъде по-силна. Тя знае как да се моли, защото за нея това е разговор с Баща, Който я обича.

Тони бе развълнуван.

– Боже, Ти си не само мой Баща, но и на моята дъщеря……

„Ако искам истински да се моля, – мислеше си той, – трябва да се поуча от детето си. – Моят ум и сърце трябва да се фокусират повече към опознаването Ти, а не на това как се моля…“

Този ден Тони научи важен урок от дъщеря си.

– Всеки от нас може да представи нуждите, страховете и радостите си на Баща, Който ни обича и винаги намира време да ни изслуша и помогне.

Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Вечерта бе влажна и студена. Продан седеше в стаята и мълчеше, а Веско непрестанно говореше. От устата му излизаше това, което силно го вълнуваше.

– „Обичай ближния си като себе си“. Разбираш ли ясно това? – попита Веско.

– Исус изгради определена връзка между нашата любов към другите и любов ни към самите нас, – тихо отговори Продан.

– Повечето от нас прекарват време мразейки нещата по себе си, а с това осакатяваме способността си да обичаме другите, – премина в настъпление Веско. – Как ще обичаш добре някой друг, ако първо не знаеш как да обичаш себе си?

Продан надигна глава, но замълча, а Веско още по-настървено продължи:

– Някои от нас се отнасят толкова ужасно към себе си! Забележи, приспособяваме се за по-малко от това, което знаем, че заслужаваме. Разрушаваме телата и сърцата си, позволяваме и на другите да правят същото. Използваме собствените си думи, за да се потискаме и угнетяваме постоянно.

– Ако обезценяваме себе си, – спокойно отбеляза Продан, – тогава неизбежно ще се отнасяте към своя съсед или близките си по същия начин.

– За да се научим да обичаме себе си така, както Бог е възнамерявал, трябва да изградим връзка с Него. Нали Той е любов?!

– Да обичаш себе си означава да приемеш, че Бог те е създал, колкото и трудно да е това, – закима с глава Продан.

– Това означава да отделяме време, за да намерим своето удовлетворение в Него и да осъзнаем, че само Той може да запълни празнотата, която чувстваме вътре, – въодушевено размаха ръце Веско.

Той закрачи из стаята, завъртя се няколко пъти кръгом и продължи:

– Бог не ни създал поради някаква си Своя грешка. Той сътвори човешкия род и видя, че „беше твърде добро“ . Нарече ни Свой шедьовър. Желанието Му е да виждаме себе си така, както Той ни вижда – обичани и ценени.

– Тогава какво ни пречи да имаме здравословна любов към себе си? – усмихна се предизвикателно Продан.

Да, наистина какво ни пречи да се виждаме през Божите очи?

Една прекрасна вечер младежите и девойките се събраха в читалището. Те щяха да беседват и разискват доста интересни въпроси като:

Кой е глава на семейството?

Чии дейности са по-важни в семейството на мъжете или на жените?

Как трябва да се устрои бъдещото семейство? …..

Разбира се младежите и девойките разказаха много случаи, на които бяха станали свидетели, потвърждавайки всеки своята гледна точка. Спорът се разгорещяваше и никой не можеше да наложи едно все приемащо се разбиране на нещата.

На Росен му писна от безполезните разисквания, за това предложи:

– Хайде да направим следният експеримент.

Всички затаиха дъх и се заслушаха в него, очаквайки някаква развръзка на случая.

– Нека най-умният от младежите се ожени за най-глупавата девойка, а младежът с най-ограничените умствени възможности да вземе най-мъдрата и разсъдлива девойка.

Някои от младежите не бяха съгласни с предложението, но гласуваха и мнозинството като на шега го прие.

Минаха години и всички наблюдаваха как се развиват двете двойки.

И какво се получи? Какъв беше резултатът?

Отново се събраха в читалището, но те не бяха вече онези буйни глави, а мъже и жени на средна възраст.

Росен се нае да коментира последствията от експеримента:

– Бано бе най- глупавия и несретен човек между нас, Той се ожени за София, скромна, но умна девойка. Трябва да се отбележи, че Бано помъдря и около София се облагороди. Спря да говори и прави глупави неща.

– Интересно как се е получило така? – попита настойчиво Нико.

– Много е просто, ще ти извади очите, Нико, – реагира моментално Младена, след което поясни. – Той често питаше жена си за съвет и внимателно слушаше забележки ѝ. Така оценявайки мъдростта у хората, Бано стана един от най-уважаваните люде в нашето селище. Започнаха да го търсят за съвет и напътствие.

– А какво стана със Гана и Виктор? – обадиха се няколко глася.

– Този случай изобщо не ми се коментира, – поклати тъжно глава Росен.

– Като си почнал, карай до край, – потупа го по рамото Камен.

– Щом казваш, – дълбоко въздъхна Росен. – Виктор вместо да помогне на жена си да се измъкне от калта на невежеството, сам се натопи в нея. А и Гана нацяло деградира. Виктор се бори неуморно с глупостта ѝ, докато накрая постепенно и той оглупя.

Все пак това е приказка.

Всъщност мъжът и жената трябва да се допълват взаимно във всички области от живота си.

Това бе един добре подреден дом, но в него нямаше мир. Причините бяха основно две.

Стопанката на дома Наталия Василева обичаше да чисти и подрежда, но не я карайте да готви. Това за нея бе най-омразното нещо.

Бедата бе в това, че Милен обичаше да си похапва и то не каква да е храна, а домашно приготвена. Той често се мръщеше, когато на масата му се сервираше полуфабрикат или нещо претоплено, взето на готово от магазина.

Да, но и Милен си имаше своите кусури. Крушката в мазето няма да светне от само себе си. Едното чекмедже на кухненския диван скоро щеше да се разпадне. Вратата на гардероба бе провиснала и Наталия, за да може да я затваря, бе положила няколко книги под нея …..

Когато припомняше на Милен за неразбориите, гласът на съпругата му звучеше рязко и недоволно:

– Вратата …. крана в банята, ….. казанчето в тоалетната, ….

Милен си правеше оглушки или махаше с ръка и тържествено обещаваше:

– Утре ще се заема с това.

Но това утре така и не идваше.

Една вечер Милен забеляза, че жена му се мотае в хола с прахосмукачката и изобщо не приближава към кухнята. Не се стърпя и я попита:

– Какво ще вечеряме тази вечер?

Така искаше да ѝ подскаже, че е време да приготвя вечерята.

Жена му го изгледа войнствено и каза:

– Приемам с вяра, че вечерята вече съществува! Ти съмняваш ли се в това?!

Милен повдигна рамене, но в очите му явно се четеше недоверие.

– Е, щом е така, – тропна гневно с крак Наталия, – без отлагане трябва да постим за твоята вяра.