Отваряйки входната врата на дома си, жител на Уилямсбърг, Вирджиния (САЩ) е видял доста странно зрелище.

На верандата стоял огромен женски паяк, чийто гръб бил изцяло покрит с миниатюрни си деца.

Гледката била фантастична, защото малките просветвали неравномерно, а майката изглеждала сякаш върху нея светели трептящи светлинки.

Поискало малодушието да се скрие от себе си. Да, но къде? На открито място, това е ужасно.

Хитростта го посъветвала:

– Засели се при смелостта.

– А защо не?- зарадвало се малодушието. – Със смелостта не е толкова страшно да се живее.

Тръгнало то към смелостта. Но се изплашило да почука на вратата, затова легнало на верандата.

От тогава пътя към смелостта минава през малодушието.

Някакво безпокойство притесняваше Филип. Нямаше причина за вълнение, но се чувстваше нервен и напрегнат.

А и кучето му толкова възпитано и послушно животно се раздираше от лай.

– Какво му става на Бенджи, – недоумяваше Филип. – Никога не е бил толкова шумен. Сигурно нещо сериозно го е разтревожило.

Най- накрая той реши да отиде да види, какво смущава кучето.

Отвори вратата и замръзна. На двора право пред него седеше пума. Голяма „едноцветна котка“. Тя имаше добре развити мустаци и големи очи.

Филип се изпоти, а след като се съвзе, реши:

– Ще отида да взема камерата, за да заснема тази красавица.

Когато се върна, сърцето му едва не падна в петите. Животното реагира на звука на отварящата се камера, но слава Богу, размина му се.

Тези хищници понякога достигат два метра на дължина. Невъоръжен човек по-добре да не им се мярка на пътя.

За радост на Филип, пантерата не му обърна особено внимание. Изглежда не беше гладна и не си търсеше плячка.

Въпреки всичко, тя седеше на неговата веранда, цели 20 минути и си почиваше. Дори лаят на кучето не я смущаваше.

След известно време стана и си тръгна. Както внезапно бе дошла, така и си отиде.

Лаят на кучето заглъхна, а Филип запази незабравимите кадри от тази невероятна среща.

По-късно пред приятели, когато го питаха:

– Напълни ли гащите?

Смело отговаряше:

– Е, не беше толкова страшна. Не представлявах никакъв интерес за нея. Тя бе невероятно красива….

– Какво ли си видял? Очите на страха са големи. Сега само фантазираш, нали си отървал кожата ….  – смееха му се приятелите и го потупваха по рамото.

Жителят на Минеаполис Ричард Ман е навършил 101 години, но все още е силен и здрав.

Съседите му плащат да изгребва снега с лопата от верандите им и край домовете им. При това той извършва тази работа с лекота.

Ричард започнал да печели по този начин още, когато е бил на 4 години. Баща му умрял и той решил да върши „мъжката работа“. Така помагал да майка си, като изкарвал допълнителни пари.

Ричард Ман съветва, че ключът към дълъг живот е чистият живот, малко вино, жена, пари и чувство за хумор. Всяка сутрин Ричард препоръчва да се яде бекон с яйца, както прави и самия той.

Даниела позвъни, а после поздрави Елена, която се показа на вратата. Елена докосна с пръст устните си и се измъкна навън, като тихичко затвори вратата зад гърба си. Покани с жест гостенката към другия край на верандата. Щом седнаха, прошепна:

– И двете спят на дивана. Изтощени са.

– Ти сигурно си капнала от умора, – тихо каза Даниела. – Донесох ти малко храна. Мога ли да направя нещо друго за теб или децата?

Елена се усмихна тъжно.

– Благодаря все пак, че дойде, – усмивката ѝ помръкна. – Решихме с хората тук, че момичетата са прекалено малки, за да присъстват на погребението на родителите си. Ще ги взема, да живеят при мен. Трябва да събера багажа им, а времето ми е малко.

Елена изглеждаше объркана:

– Трудно мо е да определя какво да вземе и какво да оставя? Жилището ми е малко, не мога да взема всичко. Опитвам се да разбера какво би имало някаква стойност за момичетата, когато пораснат.

Очите  на Елена се изпълниха със сълзи. Очевидно не можеше да говори повече и се загледа в далечината.

Дочу се някакъв шум откъм вратата. Едно от децата се измъкна тихо навън. Тъмната му коса бе рошава, по рокличката имаше петна от кетчуп, а крачета бяха боси. Момиченцето пъхна палеца в устата си, сгуши се в крака на Даниела и облегна глава на бедрото ѝ.

Даниела го вдигна на ръце и го прегърна. Детето мигновено заспа на рамото ѝ.

– Съжалявам, – прошепна Елена, – оставих ги малко да поспят, но изглежда Маги  се е събудила от гласовете ни.

На Даниела ѝ харесваше да усеща допирът на малкото телце до себе си.

– Не се притеснявай. Бива ме в това.

– Само на три годинки е. Дори не знае какво е станало. Нито пък сестричката ѝ. Не знам как да им кажа.

– Ще се справиш, – опита се да я успокои Даниела.

– Дали няма им навредя ако им кажа направо истината? Лошото е, че няма кой да се погрижи за тях. Аз съм единствената роднина на майка им. Родителите на баща им са много възрастни, а двамата му братя имат по четири деца. Не бих искала момичетата да са с тях. Виж, как внезапно се преобръща целия ти живот, – въздъхна Елена. – Нищо не подозирах, когато телефонът ми звънна вчера по обяд.

Даниела постоя още малко, побъбра си с Елена, опита се да я разсее от мъката и предстоящите грижи. Най-лошото бе, че децата бяха останали без родители. Внезапна катастрофа бе отнела живота им. Сега можеха и да не разбират какво се е случило, но когато пораснат ……