Posts Tagged ‘велосипед’

Работи усърдно, не се отказвай

сряда, септември 15th, 2021

Васко все още бе дете, но обичаше да кара колело с приятелите си.

Неговото колело нямаше допълнителни екстри, както днешните велосипеди. То имаше само една предавка, а за двигател служеха собствените крака на велосипедиста.

Селището, в което живееше не се славеше с равни улици. Те ту се изкачваха ту слизаха надолу. За това Васил трябваше много да върти, особено по нанагорнището.

Той не се стряскаше, когато виждаше, че пътя стръмно се изкачва нагоре, а натискаше здраво педалите. За да запази инерцията кривеше наляво и надясно, но след доста напъни стигаше върха.

Ще попитате:

– Защо бе толкова упорит в това? Нима не му е идвало до гуша всичко това? Защо не се е отказвал?

Защото спускането бе толкова приятно, че всяка капка изразходвана енергия си заслужаваше удоволствието.

Така е и в живота. Човек се стреми към нещо. Е, разбира се това не е толкова лесно, изисква се усилена работа, продължително време и сериозна дисциплина.

Да си постоянен не е приятно понякога, но е важно. Всеки, който е готов да плати цената, накрая печели.

Освен това, Бог се наслаждава в прехода с теб. Той не те оставя сам. Накрая се радва, защото си останал верен докрай.

Продължавай, бъди дисциплиниран и работи усърдно, това ще промени живота ти към по-добро.

Подкрепящата сила

сряда, април 21st, 2021

Зеленина бе започнала да обгръща дърветата в планината. Симо бодро крачеше нагоре. Зовяха го висините.

Изведнъж погледа му се отклони и попадна на момче, което караше велосипед. То въртеше трудно педалите, защото вятърът бе насрещен.

Докато момчето се напрягаше с последни сили, за да не бъде съборено от насрещния бързо движещ се въздух, се показа теснолинейката, която отиваше в същата посока, нагоре към върха.

Машината вървеше доста бавно. Това даде възможност на момчето да се хване отстрани за композицията и то полетя напред като птица.

Симо се замисли. Той знаеше, че не току така пред него изникваха разни ситуации.

– Аз приличам на това момче с велосипеда, когато съм уморен и изтощен, – каза си той. – Не се отказвам лесно, но когато водя изморителна борба срещу препятствията, се нуждая от силна ръка, от която да почерпя сила. Няма по-силна десница от Божията.

Момчето се бе изгубило вече от погледа му, но възникналите мисли продължаваха да го вълнуват.

– Достатъчно е да общувам с Господа и да запазвам връзката си с него, – констатира Симо.

Понякога се нуждаем от вяра, колкото синапово зърно, за да може Неговата сила да ни подкрепи и да изпълним това, което не ни е по силите.

Когато получим помощта Му, умората изчезва и ние успяваме в начинанието си.

Господи, не можеш да ме спреш

понеделник, ноември 11th, 2019

imagesНе беше много горещо. Скоро денят щеше да отстъпи мястото си на белезникавия мрак. Хора излизаха от редовното богослужение в църквата. Те се бяха струпали на групички и тихо разговаряха помежду си.

Зададе се човек на велосипед. По кървясълите му очи и зачервения му нос, хората веднага се досещаха за къде се е така забързал:

– Сигурно, не му е стигнало, та тича за още една бутилка, – обади се някой.

Друг се засмя:

– Такива с една бутилка не минават, най-малко каса им трябва.

– Боже, не може ли да се осъзнае какво прави? – съжали го една бабичка. – В такова алкохолно опиянение ще падне някъде и ще се пребие.

– Да осъзнание, – заклати глава възрастен мъж, – погледни го, та той не е на себе си.

Точно пред църквата, велосипедът не можа да прехвърли едно камъче и мъжът върху него набрал инерция, се преметна пред кормилото.

– Олеле, преби се, – извика уплашено младо момиче.

От устата на останалите се изтръгна само:

– Ах, ааааа …..

Велосипедистът без да обръща внимание на хората, които му съчувстваха и бяха готови да му се притекат на помощ, вдигна ръка, поотупа се, погледна към църквата и силно извика:

– Господи, не можеш да ме спреш.

След което яхна бързо колелото и потегли мигновено към това, което повече от всичко желаеше.

Най-прекрасната жена

сряда, април 17th, 2019

1imagesВ малък град намиращ се далече от столицата живееше жена, която бе пълна загадка за всички. Наричаха я Матилда. Тя не бе красива. Бе леко закръглена. Обличаше се дори малко старомодно.

В нея нямаше нищо необичайно. Не демонстрираше никакви особени достойнства и въпреки всичко мъжът ѝ я обожаваше.

Ключът на тази загадка бе много прост.

Нека посетим този тих дом, изпълнен с много топлота и любов.

Беше вечер. Матилда приготвяше вечерята. Скоро мъжът ѝ щеше да се върне от работа.

През деня там, където работеше съпругът ѝ, на тази дата раздаваха заплатите. Когато Огнян се прибра, той отиде в кухнята, целуна Матилда и ѝ даде получените пари.

Тя прекъсна веднага работата си, обърна се към него и нежно каза:

– Знам колко много труд си положил, за да спечелиш тези пари. Благодаря ти за това, че в семейството ни имаме всички удобства. На мен не ми се налага да ходя на работа. Благодарение на теб оставам в дома ни, за да се грижа за семейството.

О, не ококорвайте очи от изненада! Това съвсем не бе всичко, което Матилда направи същата вечер.

Тя отиде в стаята, където играеха децата и им каза:

– Моля ви оставете играчките си за малко и станете!

Децата послушаха майка си и впериха покорно поглед в нея.

– Вижте, – каза Матилда, като държеше заплатата на съпруга си в ръка. – Вашият баща много е работил, за да спечели тези пари. Сега на Ана можем да купим нова рокля, а на Иван велосипед.

Огнян слушаше, а лицето му сияеше от удоволствие. Съпругата му не само го ценеше, но учеше и децата му да уважават труда му. За това в неговите очи, Матилда бе най-прекрасната жена.

Тази обикновена жена знаеше как да почита мъжа си, за това тя беше много скъпа и ценна за него.

Като нови

понеделник, декември 11th, 2017

originalДядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….