Те били родени в Солун. Кирил в бил известен като много образован човек. Той е знаел няколко езика. Учел е теология и философия. Заради мъдростта си е наречен Философ.

Методий ръководел една от славянските области в Римската империя. Той подкрепял всички добри начинания на брат си.
След като славяните приели християнството те започнали да използват за писане букви от латинската и гръцката азбука, но тези букви не могли да да предадат особеностите на славянската реч,
Тогава Кирил решил да създаде славянската азбука. Част от буквите била взета от гръцката азбука, но някои от тях били специално измислени, за да предадат звуците на славянската реч.
В създадената от Кирил азбука имало 38 букви. Именно тя е залегнала в основата на славянската писменост.
Кирилицата е създадена в Преславската книжовна школа през 890-те години. Традиционно кирилицата е приписвана на Климент Охридски, а името ѝ е дадено в чест на св. Кирил – Константин Философ, на когото Климент Охридски е ученик. Кирилицата заменя глаголицата, създадена по-рано от Константин Философ-Кирил.

При пристигането си в Моравия братята Кирил и Методи били приети от княз Ростислав в неговата столица Велеград.

Славянската реч на дошлите учители, силата на думите им и благочестивият им дух покорили сърцето на моравския княз и хората, които живеели там.

Писмеността и книгите, които донесли двамата братя, били поразяващи. Местните били развълнувани, всичко това им изглеждало като дар от небето. Ростислав събрал учениците и ги дал на Кирил и Методий да ги обучават.

Продължавайки започнатия в Цариград превод, Константин с Методий превели доста богослужебни книги, литургии, утринни и вечерни служби. Започнали и славянски богослужение.
„И се отвориха ушите на глухите към слушане на книжовни слова и служби, и за немите езикът стана ясен“.

Вместо да се проповядва на немски език и богослуженията да се извършват на непонятен латински език, народът слушал проповеди, нещо което не се е случвало до сега, на родния си език.

Братята не ограничили дейността си само в столицата на Моравия. От там Константин с брат си ежедневно се отправял по-нататък, посещавал градове и села.

Огласявал на невярващите думите на живот, поучавал народа чрез кръщение да се откажат от греховете си. Говорели им, че без това те не могат истински да се спасят.

Целта на учителското ходене на братята, било обучение и утвърждаване на хората от Моравия, които вече били приели християнството.

Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….

Една възрастна жена разказваше:

– Когато бях на 15 години заедно с деветгодишният ми брат ни откараха в Освиенцим. По пътя забелязах, че той си е загубил едната обувка и му се скарах:

„Колко си небрежен, нехаен и разпуснат“.

Това бяха последните думи, които му казах, защото когато пристигнахме, ни разделиха и повече не го видях.

След като ни освободиха, си обещах, да не казвам никога лоши думи на човек, защото те могат да се окажат последите ми думи за него.

Този въпрос може да ви изглежда странен, но ви насърчавам да помислите върху него.

Твърде често след като получаваме спасение и живота ни малко се изчиства, ние губим състрадание към тези, които все още са изгубени в този свят.

Гледаме пияницата как се олюлява на улицата, колега, който мами началника си и разказва мръсни вицове, и вдигаме презрително духовния си нос.

Но ако наистина разбирахме сърцето на нашия Небесен Отец, никога не бихме постъпили така.

Исус е разказал една притча, която много добре разкрива Неговото сърце. Това е притчата за блудния син.

Навярно сте слушали много пъти тази история. Въпреки, че синът се разбунтувал, баща му с радост го приел обратно, когато той се покаял.

Там има една интересна фраза: „А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше“.

Този израз много ясно разкрива сърцето на един любящ баща. Тя ни казва, че преди синът му да се покае, баща му вече чакаше и се надяваше, че той ще се върне у дома.

Всяка сутрин бащата гледаше към хоризонта, надявайки се да види силуета на сина си. И в края на деня той правеше същото … устремил очите си с надежда нататък.

Той винаги мислеше за сина си, и сърцето му бе изпълнено с любов към него. Такава искрена любов, че в деня, когато синът му си дойде у дома, той изтича да го посрещне, и го целуна.

Това е сърцето на нашия Небесен Отец относно грешниците.  Така Той се е отнесъл и към нас, когато ние се скитахме изгубени в този свят. Неговото сърце ни прие с отворени обятия, когато бяхме окаляни от греха.

Този свят е пълен с уморени хора, които се лутат безнадежно и не знаят за тази Бащина прегръдка.

Те не са „грешници“, а наши потенциални братя и сестри, които са изгубени и отчаяно се нуждаят от любящия Небесен Отец.

Не трябва да гледаме на тях от високо. Нека Бог ни помогне да ги върнем у дома.