Животът на Данчо бе изключително динамичен. Той постоянно бе зад волана. И това безразсъдство без почивка даде резултат.

Той катастрофира. Пораженията му бяха сериозна и на косъм бе да загуби живота си.

Сега лежейки в болницата, той преосмисляше живота си и правеше съвсем други планове за бъдещето.

Не знаеше дали ще може да се движи без помощ и изобщо ще успява ли сам да се обслужва, но той не губеше надежда и смяташе, че ще преодолее всичкия този кошмар.

Но ударите в живота идват от там, от където най-малко ги очакваме.

По обяд медицинската сестра му донесе писмо.

Данчо веднага позна почерка ѝ. Ръката му, която държеше писмото се разтрепери от вълнение.

– Какво ли ми пише? – каза си той и започна да чете.

Още от първите редове, веждите му се събраха и едва не извика от болка.

Годеницата му пишеше:

„Може би ти изглеждам безсърдечна, но повярвай ми, чувствам се ужасно. Бих искала да се разделим като приятели. Не ми се сърди и погледни ситуацията от моя гледна точка“.

Безскрупулният егоизъм на решението ѝ го накара да се изсмее на глас. Отдавна не се бе смял така. Дежурната сестра го помисли за полудял и понечи да му даде успокоително.

– Не се тревожете, – продължаваше да се усмихва Данчо. – Годеницата ми ме напуска и се жени за банков бос. Желая ѝ успех.

Раните му заздравяваха, но тази в душата му дълго тлееше в него.

Животът понякога е кратък, а отчаянието дебне на всеки ъгъл и това не може да се пренебрегне.

Единственото, което оставаше за Данчо бе, че се е променил и то към по-добро.

Ирина тръгна към болницата. От две седмици майка ѝ лежеше там. Бе паднала и я бяха открили лежаща в безсъзнание. Няколко дни прекара в кома, но сега се възстановяваше и се чувстваше добре.

Ирина завари майка си седнала в леглото. Тя четеше някакво списание. Възрастната жена се усмихна на дъщеря си, а тя я целуна по челото.

– Изглеждаш много по-добре, – каза Ирина. – Как се чувстваш?

– Добре. Разбрах, че скоро ще ме изписват.

– О, това е радостно да го чуя! – възкликна Ирина. – Ти си сама в къщата и никой няма край теб. Защо не дойдеш при нас в града?

– Не искам да ви се натрапвам. Добре ми е самичка, – въздъхна тежко възрастната жена.

– За какво натрапване говориш? Пламен много ще се зарадва да бъдеш с нас.

– Да, но … – тя преплете старческите си ръце. – къде е сега Пламен?

Тя питаше за внука си. Дъщеря ѝ живееше сама със сина си.

– Излезе с приятели, нали си го знаеш какъв е, – усмихна ся някак вяло Ирина.

– А вие двамата разбирате ли се добре?

– Да, – смотолеви бързо Ирина.

Възрастната жена се намръщи и попита:

– А работата ти върви ли?

– Да, добре ….

– Пак ли си денонощно там?

Ирина я изгледа в недоумение:

– За какво намекваш? Работа като работа. Вярно е, че понякога ми се налага, да отсъствам по-дълго време от къщи, но Пламен е вече голям. Не започвай пак. Работя и му отделям внимание, когато имам възможност.

– Мисля, че не е достатъчно, – възрастната жена присви вежди.

– Та той порасна. Животът е пред него. Има време и да се сближаваме.

– А ти познаваш ли добре сина си? – въпросът бе доста настойчив.

– Защо винаги ме настъпваш така?

– Не искам да те огорчавам. Искам да ти помогна.

– Да, като непрекъснато ми повтаряш каква ужасна майка съм, – Ирина вече кипеше.

– Мисля, че трябва да поработиш върху отношенията си с Пламен, – малко по-меко каза възрастната жена. – Необходимо е да преосмислиш приоритетите си.

– Трябва да вървя, – Ирина се изправи рязко. – И престани да се бъркаш в живота ми. Стой настрана…..

Ирина хлопна вратата на болничната стая, а възрастната жена се разплака.

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.

Днес беше ден за посещение в болницата. Бащата на Симеон скоро бе получил бъбречни кризи и сега беше настанен в болничното заведение.

Симеон със съпругата си потегли с колата си към болния си баща. Там двамата се запознаха с Криси, която сподели:

– Бях обременена със семейни проблеми, но най лошото е, че се отклоних от Бога. Това ме доведе до използване на наркотици, а преди няколко седмици ми казаха, че имам рак. Сега се чувствам виновна и нещастна.

Тя плачеше и съжаляваше, за това, което бе направила и допуснала в живота си.

– Искаш ли да се помолим за теб? – попита Симеон.

– Да, – в очите на жената се появи надежда. – Желая да върна сърцето си на Исус. Той е моя Спасител.

И те се помолиха заедно.

На масичката си Криси имаше няколко талисмана. Вероятно бе ги взела, мислейки че ще я предпазят от още по-лоши неща, с които се бе сблъскала.

– А какво ще правите с тези предмети? – попита съпругата на Симеон, като посочи с ръка няколкото талисмана.

– Вземете и ги изхвърлете. Нямам вече нужда от тях, – възторжено каза Криси. – Сега имам Исус.

Криси бе от онези хора, които търсят нещо, за което да се хванат. Мястото, където могат да положат своето доверие и надежда. Такива несъзнателно търсят начини, чрез които да се чувстват пълноценни.

Ние повярвалите в Господа имаме това, от което се нуждаят тези хора и това е Исус.

Нека активираме Божията сила, която живее вътре в нас. Да проповядваме Божието име и да Го издигаме, където и да отидем.

Не е нужно да стоим в църквата и да чакаме някой да дойде, по-добре ще направим, ако излезем и потърсим изгубените.

Михаил бе подтиснат и притеснен. Той бе студент втора година в Техническия Университет в столицата. Трябваше да предаде проекта си още преди две седмици, но не успя.

Имаше финансови и физически проблеми. Това го доведе до срив и стигна дори до болницата. След предстоя си там, се зае отново с проекта, но нищо не вървеше.

Той стана нервен и напрегнат. Това му състояние отново го повали на легло. Когато се възстанови беше изминала вече седмица и половина от датата, на която трябваше да представи проекта си.

Този път Михаил си каза:

– Трябва да го направя! Каквото и да става, трябва да успея!

Повече от 36 часа не спа. Черта, мисли, три и на три пъти започваше всичко отначало.

Когато завърши работата си, се чувстваше изхабен и разнебитен.

– Важното е, че приключих, – въздъхна Михаил. – Сега трябва да отида при професора.

Сърцето му се сви на топка. Не знаеше какво да му каже. Притесняваше се от това, как възрастния човек щеше да го приеме.

Въпреки всичките си страхове, уви внимателно проекта си. Пъхна го в чантата си и с натежали, сякаш от олово крака, тръгна към Университета.

Разбра, че професорът е тук и се насочи към кабинета му. Когато стигна до врата му, се спря. Беше готов да се обърне и да си тръгне, но се престраши и почука.

От вътре се чу ясно и силно:

– Да, влезте.
Михаил плахо пристъпи и затвори вратата зад себе си. Погледна объркано професора. Извади проекта си. Нерешително го подаде напред и едва доловимо промърмори:

– Съжалявам, ….. но не се чувствах добре …..

Професорът погледна младежа, усмихна се и строго каза:

– Млади човече, имайте предвид, че до момента по-голямата част от работата в света се извършва от хора, които не се чувстват много добре.

И това бе истина. В много случаи дали, защото липсва мотивация или енергия, много неща не виждаха своя край.

Не чакайте, докато се почувствате по-добре. Не използвайте недоброто си състояние за оправдание, а се заемете веднага с работата си.

Всеки от нас се изгражда с такива дейности, които в момента могат да изглежда трудно осъществими, но това е цената, която трябва да платим, за да достигнем до определена цел.