Към Крум отново се бяха отнесли несправедливо. Това му причиняваше силна болка.

Той се опита да зарови всичко това дълбоко в себе си, но случаите изскачаха отново и се превръщаха в грешки и страдания за в бъдеще.

Крум се чувстваше безсилен, губеше контрол над чувствата си, колкото и да се опитваше да ги скрие.

– Какво да правя, за да разсея непреодолимата болка? – питаше той. – Опитвам се да я обработя и натъпча навътре в себе си, но в крайна сметка чувствата надделяват.

Баща му го бе посъветвал:

– Бъди честен за миналите си болки, изразявай чувствата си. Конфронтирай се, когато е необходимо, но най-вече работи за прошката. Това може би е най-важното.

А дядо му казваше:

– Бог ни прощава и ние трябва да прощаваме. Иначе все едно се пишем по-големи от Него.

Емил Петров отвори дом за момчета, за да помогне на най-уязвимите от тях. В него се приемаха сираци, бездомни, момчета, които са извършили криминални престъпления и деца с увреждания.

Едно от момчетата Христо имаше полиомиелит и слагаше тежки скоби на краката си.

Един ден Емил видя как едно от по-големите момчета носеше Христо по стълбите.

Трогнат от добротата на този младеж, Петров го попита:

– Дамяне, не е ли много тежък?

Телосложението на младежа съвсем не отговаряше на годините му. Той бе слаб и хилав, а носеше пълно, закръглено момче.

– Не , изобщо не е тежък, – усмихна се Дамян, – той е мой брат.

Това е една красива картина. Да виждаш как някой не само носи, но и поддържа другия.

Именно така изглежда любовта.

Да обичам, означава да се отворя за нечие страдание. Неговата тъга става моя.

Бог ни призовава да обичаме по начин, който понякога ни струва доста скъпо, но Той не ни кара да направим нещо, което не е направил преди това.

Исус свърза Своето сърце с нашето. Направи нашето страдание свое страдание, нашата болка своя болка. И иска от нас да направим същото за другите.

Това е част от начина, „да живеете живот, достоен за призванието, което сте получили“.

Младен плесна с ръце и попита:

– Какво според теб е издържливост?

Дядо му се усмихна и отговори:

– За да изградим в себе си издържливост, трябва да се освободим от повтарящите се разрушителни мисли относно самите нас, относно другите и относно ситуацията, в която се намираме.

– Искаш да кажеш, че издръжливостта се поражда, ако заместим погрешните мисли с правилни? – Младен въпросително повдигна вежди.

Старецът не се предаваше лесно и продължи в същата насока:

– Съзнателно направляваме нашето мислене и с цената на много усилия заменяме появилите се разрушителни мисли с такива на надежда, истина и благодарност. Промяната в нашето мислене е начинът, по който се освобождаваме от болката и изграждаме издържливост.

– Наистина ли? – сбърчи нос Младен.

– Забележи, – отбеляза дядото, – ние не правим нищо със самите обстоятелства, а обръщаме внимание на нашите мисли и перспективата относно тези обстоятелства.

– Не знам защо, но когато чуя думата издържливост си представят подскачаща топка, – сподели Младен. – Колкото по–силно я хвърлиш, толкова по–високо ще отскочи обратно.

– Именно гъвкавостта на топката, която преодолява гравитацията е причина за това, – добави старецът.

– Възможно ли е трагедиите в нашия живот да ни накарат буквално да отскочим и да се освободим?

– Разбира се. Ти също можеш да отскочиш, – потвърди дядото, – защото познаваш Бога, който може да ти даде гъвкавост и издръжливост. Господ работи по Своя график, не по нашия. Той е лечител и ни превежда през нашите болки, а не далеч от тях.

Младен се замисли и установи, че в това което казваше дядо му имаше голяма доза истина.

Само защото си бил в плен, не означава, че трябва да си останеш там.

Бог ще превърне твоето проклятие в благословение. Той иска ти да отскочиш и да се освободиш.

Антон бе много малък, но получи първия си голям астматичен пристъп. Едва дишаше.

Баща му го заведе на лекар.

Докторът извади една дълга игла, за да му направи инжекция. Очакваше се тя да подобри състоянието му.

Когато видя иглата Антон се изплаши.

Баща му го хвана здраво и не го пускаше, а момчето се дърпаше, мяташе се и крещеше:

– Защо му помагаш да ме нарани?

– Тони, – опита се да го успокои баща му, – ще усетиш лека болка от убождането на иглата, но това ще те освободи и ти свободно ще дишаш.

Антон целия се тресеше, докато бе направена инжекцията, но резултата бе добър. Момчето дишаше спокойно и дори се усмихна.

Така Бог използва болката, за да донесе изцеление. Това е начинът, по който Той работи.

Бог прави каквото е необходимо, за да превърне нашата слабост в проява на Неговата сила.

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.