Елена се грижеше за майка си, докато тя бе в болницата. Това бяха тежки месеци за нея.

Един ден Елена застана на колене и се помоли:

– Благодаря ти, Господи, за това време, когато бях болногледач на майка си. Помогни ми по-леко да приема загубата ѝ.

Тя се мъчеше да хвали Бога, а същевременно се бореше със смесените си емоции.

Когато майка ѝ напусна този свят, Елена плака неудържимо.

Въпреки болката и скръбта си тя прошепна:

– Алелуя.

По-късно се укоряваше:

– Как мога в такъв опустошителен момент да хваля Бога?!

Дълго размишлява над това и разбра:

– Бог преплита трудностите и надеждата. Има времена на скръб и радост, чувство на сигурност и ужас.

Независимо дали сме щастливи или наранени, можем да се доверим на Бога и да му се покланяме с радостни викове и сълзи на хваление.

Голяма скръб обзе семейство Манолови. Бащата почина.

Никола тежко преживяваше случилото се, защото много бе близък с него, а сега него го нямаше.

Изгуби се утеха, спокоен сън, редовна храна и сигурен план за напред.

До сега Никола се движеше в света, място, където не само живееше, но и действаше според собствените си желания и настроения. Често бе мамен и се заблуждаваше в много неща, а сега се питаше:

– Накъде?

Бе виждал баща си да се моли, но до сега той вършеше това повече по задължение и за него това нищо не означаваше.

В тези тежки дни Никола искрено се обърна към Бога:

– Научи ме какво да правя, Господи. Болката ми е голяма. …. Сякаш няма бъдеще за мен ….

– Следвай Ме, – дочу тих и нежен глас.

– Господи, позволи ми да погреба баща си и ще дойда….

– Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.

Това бе явна покана.

Никола бе физически жив, някои около него също, но всъщност бяха мъртви, отделени от Бога. Ако той останеше там, където бе сега, щеше да си остане духовно мъртъв.

Единственото, което трябваше да направи бе да последва Господа и да му посвети живота си.

И Никола го направи. Мирът дойде в сърцето му и той знаеше вече за какво да живее.

Мартин крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Това беше само шега, но колко бързо отиде далеч . …..Дори невинното докосване нямаше място там.

Той разроши косите си и попита:

– Какво да правя, за да не падам отново в този капан?

И след дълго размишление достигна до следния извод:

– Може би трябва да задам друг въпрос, много по-правилен за случая. Бих ли направил това, ако съпругата ми стоеше до мен. Ако не я уважавам, не трябва да се двоумя поради факта, че тя не ме вижда.

Марин седна и продължи нервно:

– Ако не флиртувам с колежка, защото жена ми не присъства, защо изобщо го правя? Да започна разговор с непозната … ами ако тя реши да постъпва спрямо мен так особено, когато не съм с нея.

Болка от ревност прободе сърцето му.

– А тя как би се чувствала? Навярно няма да ѝ е леко.

Какво му оставаше, освен да падне на колене и да се помоли?!

И Мартин го направи.

– Господи, помогни ми да уважавам съпругата си, – мълвеше той в отчаянието и безизходицата си, – да избягвам взаимоотношения с други жени, които биха ме отдалечели от нея и разрушили нашия брак. …. Научи ме да се отнасям към жена си така, както бих искал тя да се отнася с мен.

В Мартин настана мир. Лицето му засия от радост, а сърцето му се изпълни с любов.

Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!

Елена бе млада жена. Тя имаше проблеми в брака. Скоро бе научила, че мъжът ѝ изневерява.

Един ден съседката ѝ Дина видя угриженото ѝ лице и я попита:

– Какво става с теб? Какво те измъчва?

Младата жена със сълзи на очи сподели болката си.

– Ела за малко у дома, – покани я съседката.

Когато двете влязоха в кухнята, Дина взе една тенджера. Наля вода в нея и сложи картоф, яйце и смляно кафе.

Когато всичко завря Дина накара Елена да огледа какво се е получило от сварените продукти.

– Картофът е омекнал. Яйцето се е сварило, а кафето издава сладък аромат, – докладва Елена. – Какво искаш да ми кажеш с това?

Дина се усмихна и поясни:

– Виж и трите са изпитали едно и също „бедствие“. Врели са в горещата вода. Картофът е бил корав и непреклонен, но след това е станал мек и слаб.

– Аха, – усмихна се Елена, – яйцето е крехко вътре, но черупката го е защитила и то е станало вътре твърдо.

– Правилно разсъждаваш, – зарадва се Дина.

– Ами кафето? – попита Елена.

– С него се е случило нещо много интересно. То е променило водата.

– И? – недоумяваше Елена.

– Ако си като кафето, когато нещата стават най-лоши, ти напук на всичко ставаш по-добра и така променяш ситуацията. Ако хората са щастливи, това не означава, че са получили най-доброто. Те просто са направили най-доброто от всичко онова, с което са разполагали.