Павел Стълпов имаше своя фирма и тя не бе малка. В нея работеха около пет хиляди човека. Ежедневието на Павел бе постоянно натоварено.
На раменете му тежеше не само организацията на голямото му предприятие, но и продажбите на изработеното. Той имаше помощници за това, но предпочиташе за всичко да е осведомен.
Един ден Павел падна и си удари лошо крака. Първоначално понасяше геройски болката , но страданието му стана нетърпимо.
Нареди на помощниците си какво трябва да правят и хукна да търси доктор. Той рядко ходеше на лекар, за това не знаеше къде точно да отиде.
Изведнъж се плесна по челото и извика:
– Разбира се, че при Петров. Само Стоянчо ще ми свърши работа. Все пак с него едно време бяхме съученици.
Окрилен от тази надежда, Павел се запъти към кабинета на Петров.
Няма да ви разказвам през какво премина, за да влезе без предварително записан час при съученика си, но все пак успя.
Седнал на стола Стълпов погледна с очакване Петров и бързо му съобщи:
– Разбери нямаше толкова да препирам ако не ме чакаше много работа. Моля те, Стояне, оправи този крак ако може малко по-бързо. Просто нямам време. Чакат ме неотложни дела.
– И преди в училище си беше такъв нетърпелив. Ще направя каквото мога, но доколкото знам работите се вършат не с краката, а ….. с главата, – усмихна се Стоян. – От край време търсят хора, които не тичат напразно, а мислят разумно и трезво.
