Морето бе тихо и спокойно. Гладката му повърхност едва доловимо се полюшкваше от лекия бриз.
Въпреки тишината и спокойствието се долавяше някакво напрежение. Скрит бунт се надигаше от дълбоките недра на морето.
Една малка вълна бе заобиколена от такива като нея. Тя им се усмихваше и шумеше. Пищеше, вдигаше врява и се надуваше. Нейният глас се извисяваше над всички, които бяха наоколо:
– Ще пораста и ще стана най-високата и могъща вълна. Тогава морето няма да ми е нужно.
Край нея малките ѝ посестрими повтаряха унесено:
– Най-високата, ааууу …..
– Най- мощната, превъзходно ….
– Без морето, какво удоволствие …..
– На свободааааааа …..
Малката вълна самодоволно ги наблюдаваше и заяви със самочувствие:
– Ще изляза на сушата и ще стана царица на земята!
Речено-сторено. Малката палавница подскочи, издигна се и се понесе към брега. Със своя устрем увлече и другите край нея.
Това бе ужасна и страховита сила, която потапяше корабите, които ѝ се изпречваха по пътя, а людете завличаше в тъмната морска бездна. Много бели сътвори тази малка пакостница и донесе многобройни сълзи на човеците.
Най-накрая вироглавата вълна достигна до желания бряг. Стремително се втурна към него, изразходвайки цялата си досега набрана мощ и ….. се разби в непристъпните скали.
Само пръски и пяна за миг покриха непревземаемата каменна гръд. Буйната вълна и придружаващите я талази изчезнаха безвъзвратно.
Споменът за тази непокорна и своенравна вълна навяваше само тъга и болка по тези, които лудетината успя да погуби със своя мощен и безполезен щурм.
