Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

Дядо Стойно бе наследил от дедите си няколко глинени саксии. За любимата си от тях твърдеше, като хитро присвиваше очи:

– Тази може да е от времето на Авраама.

– Е, не преувеличаш ли малко? – питаха го хората.

– Ако не друго, поне е много по-стара от мен, – отговаряше весело старецът.

Самата саксия съвсем не будеше интерес. С нищо не привличаше вниманието на околните.

– Какво толкова намира в нея? – питаха младежите минаващи край двора на дядо Стойно.

Съдът бе напукан, тук там леко нащърбен, а освен това бе загубил и цвета си.  Явно се нуждаеше от по-добро почистване и реставриране.

Един ден група млади хора наобиколиха дядо Стойно и го попитаха:

– За какво държиш при себе си този керамичен боклук? Не ни приличаш на клошар, нито на Плюшкин.

Лицето на старецът доби сериозно изражение, а гласът му се повиши:

– Аз ги държа, защото те ми напомнят, че съм само човек направен от кал. Макар да съм крехък и слаб, нося неизмеримо ценно съкровище – Исус.

Младежите наведоха глави и се смълчаха, а дядо Стойно продължи:

– Труден е животът ми, но не съм стигнал до отчаяние. Присмивате ми се, но това не ме събаря. И това всичко дължа на превъзходната сила на Бога.

Резултатът бе налице. Красотата на Исус стана видима в стария отхвърлен и ненужен съд.

Никола много обичаше своята цигулка. А с каква нежност той се отнасяше към нея! Слагаше я на гърдите си и ласкаво я докосваше с пръсти. Сякаш целият му живот бе свързан с нея. А не беше ли така?!

Забележете как я настройва само!

С непоколебима и решителна ръка я взема. С резки и бързи движения удря по струните. И когато те затрептят, сякаш от болка, Николай съсредоточено си накланя главата към нея и внимателно се заслушва в първите ѝ звуци.

Когато тонът се окажеше фалшив, той изпъваше струните още повече или малко ги охлабваше. За това му помагаше винт, който завърташе наляво или надясно с ръката си.

Освободила се от напрежението, цигулката усещаше нов удар по струните и онова съсредоточено внимание, целящо музикантът да чуе съвсем нови звуци.

И ето лицето му се озарява от усмивка. Той хваща лъка. Чисти и нежни тонове се завихрят и издигат, изпълвайки стаята с изящна, пленителна и смайваща музика.

Така може би се отнася и Бог с теб.

Твоят Създател те обича повече, отколкото цигуларят своя инструмент. Когато усети нестабилните звуци в душата ти, Той измъчва струните на сърцето ти с болезнено страдание. След това накланя глава и се вслушва в теб.

Но до ухото му стига яростно мърморене, а сърцето Му кърви за теб. Повтаря ударите и очаква да чуе желаните звуци:

– Не както аз искам, а Твоята воля да бъде.

Такава мелодия гали слуха Му.

Запомнете, Той не ще намали ударите Си, докато пречистената душа на всеки от нас не се слее с кристално чистите и безкрайни мелодии на Неговата същност.

Владо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.

Бай Васил бе известен в града кундурджия. Ще попитате:

– Що за професия е това?

Ако ви трябват чепици, т.е. обуща трябва да намерите обущар или кундурджия, за да ви ги изработи. Въпреки че днес обущарите поправят, а не правят обувките, които купуваме от магазина. Май тази професия е на изчезване?!

Та думата ми бе за бай Васил. Оправен човек бе. Уважаваха го не само за майсторлъка му, но и за мъдростта му.

От няколко дена на площада идваше Марин Петльов, спираше хората и се опитваше да ги поучава на това или онова. Даваше им умни съвети, все едно притежаваше голям опит.

Бай Васил много добре познаваше този млад мъж. Той нямаше нищо против това, което младежът казваше, но го дразнеше едно, че говори и поучава за неща, които може би само бе прочел от книгите или бе чул от някой, а животът му съвсем друго говореше.

Един ден кундурджията не се стърпя и попита:

– Марине, ти изпълняваш ли всичко това, на което учиш хората?

Младият мъж се позасмя и хитро погледна бай Васил:

– Не! А нужно ли е това?!

– Че как така? – възмути се кундурджията. – В противен случай ти ги мамиш.

– Ех и ти бай Василе, – въздъхна дълбоко Марин. – Нима ти носиш всички кундури, които си направил.

Старецът вдигна възмутена ръце:

– Каква младеж! Боже, опази ни!