Бобчо знаеше, че не трябваше да ги дъвче. Постоянно го хокаха за това. Дори го перваха по носа и гърба.

Но кучето си е куче. Когато реши нещо да предприема, измисляше поредната хитра стратегия.

Бобчо забеляза малко настрани обувка без надзор. То небрежно я захапваше и бавно продължаваше към вратата, очаквайки безпрепятствено да се измъкне през нея навън, а после …

Бавно и тихо вървеше в посока, където щеше да си ръфне сладко. Никой не го виждаше, но то и не бързаше.

Успя и весело замаха с опашка.

За беда Сара видя радостната реакция и се досети какво е станало.

Погледна към обувките на майка си и откри, че едната я няма.

Тогава тя повиши тон:

– Мамо, Бобчо току що бавно изкара едната ти обувка през вратата навън.

Какво последва, сами може да се досетите.

Странното е, че и ние понякога си мислим, че можем незабелязано да минем с греха си и Бог няма да забележи.

Какво толкова, не е кой знае какво?!

Като кучето знаем, че тези избори не са угодни на Бога, но продължаваме да се промъкваме тихо, надявайки се да ни се размине. Дори понякога можем да се преструваме, че нищо не се е случило.

Не е нужно да се опитваме да загърбим греха си и да се надяваме, че никой не го е забелязал.

Когато си признаем грешният избор, можем при Бога да намерим свобода от вината и ще се отървем от срама спотайващ се в тайния ни грях.

„Който крие престъпленията си няма да успее, а който ги изповяда и оставя ще намери милост“.

Васко се бе отчаял. Неудачи, неуспехи и провали го съпътстваха ежедневно.

– Животът в последно време нацяло се скапа, – мърмореше си той.

Той бе християнин и затова си казваше:

– Знам, че Бог е верен. Той е добър и ни обича, донася облекчение, почивка , мир и радост. Знам, че не съм сам, но толкова е мъчително да Го чакам да започне да действа…

И Васко си припомняше всички моменти в Библията, в които човек трябваше да чака и какъв бе резултата, когато прибързваше.

– Библейското чакане не е пасивно, – Васко продължи размишлява на глас. – Как да чакам тогава?

Това бе трудно разбираемо за него, но той не се отказваше така лесно.

Внезапно нова идея, се появи в мислите му и той тържествено заяви:

– Трябва да чакам Господа по начина, който Го почита. Тогава Той ще ме изпълни с надежда и ще ми даде сила да продължа, дори когато се чувствам като в тъмнина.

Бог наистина прави нещо ново в живота ни. Той проправя път в пустинята и изкарва потоци в нея.

Облегнете се на Него, Той няма да закъснее, за да ви покаже красивото, което е изработил.

Горещо е, а отгоре на всичко Кирил кипеше неудържимо:

– Който вярвал в Него щял да има вечен живот. Нима е толкова просто?

– Да, така е, – потвърди Огнян. – Не е нужно да правиш нищо сложно.

– Виж, – продължи напористо Кирил, – Бог помага на онези, които си помагат. Неуспехите преодоляваме с упорит труд. За това мисля, че и спасението трябва да се спечели.

– Нашата част е да Му се доверим, – доуточни Огнян. – Той ще направи това, което ние не можем.

– Доверие … – недоволно размаха ръце Кирил.

– Ти всеки ден се доверяваш на различни неща ….

– На кои? – подскочи Кирил.

– Сядаш на стола и смяташ, че ще те издържи. Не пресмяташ колко е теглото ти и дали това няма да е причината да се счупи под теб.

– Стол,това си е нещо естествено, – възкликна Кирил и плесна с ръце. – Покажи ми нещо, на което се доверявам без да го виждам, което ще направи това, което аз не мога, – Кирил предизвика приятеля си.

Огнян замълча и се замисли.

– Ха сега да те видим, – самодоволно присви очи Кирил.

Огнян вдигна глава, усмихна се и кротко каза:

– Например ключа за осветлението. Ти не виждаш какво го задвижва, но му се доверяваш и щом го щракнеш крушката светва. Ти сам не можеш да я светнеш.

Кирил го погледна като попарен, нищо не можа да му отговори, а Огнян продължи:

– Исус те кани да направиш същото с Него. Погледни към Него…. и повярвай.

Кирил изсумтя:

– Ще си помисля допълнително по въпроса. Не може да е толкова просто.

Огнян само вдигна рамене и остави Кирил сам на пейката, да мисли и разсъждава по въпроса.

В очите на Тони се четеше това, което бе в сърцето на Атанас – страх. Двамата не бяха постъпили добре и сега ги очакваха наказание.

Бяха привикани при директорът на училището.

Когато вратата се отвори, лицата им бяха пребледнели.

Директорът ги покани:

– Заповядайте и се настанявайте на столовете.

Настъпи кратко мълчание. Момчетата бяха навели глави.

Директорът закрачи пред тях. Той започна бавно и спокойно:

– Познавам бащите ви от деца, но ако разберат какво сте направили ще бъдат много разочаровани.

Провинилите се искаха пода да се отвори под нозете им и да ги погълне. Тежестта на личната отговорност за провинението направо ги смачкваше.

– До кога ще продължавате така? Това не е първото ви провинение! – леко повиши тон директорът.

– Виновни сме, – тихо промълви Атанас.

– Очаквате пак да ви накажа, а следващия път пак същото „виновни сме“.

И двамата въздъхнаха тежко.

– Защо не живеете така, че след това да нямате угризения? Поемете лична отговорност за злодеянията си. Вашите грешни избори носят срам за вас, родителите ви и Бога.

Тони се разплака и Атанас го последва.

За тях вече нямаше значение какво щеше да бъде наказанието, осъзнаваха нещо по тежко от това – срамът, който ще последва действията им.

Венелин и Захари седяха на покрива на блока и гледаха отвисоко града. В тях се пораждаха какви ли не мисли от видяното.

– От къде идва срамът? – попита внезапно Венелин.

– Много ясно, – плесна с ръце Захари, – казваме това, което не трябва да казваме …

– Ходим там, където изобщо не трябва да стъпваме, – добави Венелин.

– Вземаме нещо, което не е наше и то без разрешение, – продължи Захари.

– И когато го направим, – Венелин си пое дълбоко въздух, – ние се крием, като се покриваме с добри дела.

– Достатъчно е понякога само една фраза и ние ставаме голи в собствения си провал, – засмя се предизвикателно Захари.

– Какъв е изходът? – поинтересува се Венелин.

– Бог проля невинна кръв, предлагайки живота на Сина Си. Достатъчно е само да си признаем и да се отвърнем от греха си. Тогава Отец ни облича с дрехата на правдата, – обясни Захари.

Венелин изгледа приятелят си с любопитство:

– От къде ти идват такива мисли? Звучи доста убедително.

– Дори и да се крием, – усмихна се топло и разбиращо Захари, – Той ни търси и очаква. Отдай се на благодатта на Христос.