Тихомир бе поставил предизвикателно ръце на кръста си:

– Малине, имаш ли достатъчно смелост в избора си да спреш?

– Какво да спра? -тръсна глава Малин.

– Например, да затвориш лаптопа, дори ако не си свършил работата по него. Или да не обръщаш внимание на телефона си по време на вечеря. Просто да си кажеш: „Не сега“, когато всичко около теб казва: „Побързай, няма време“.

Малин повдигна едната си вежда:

– Да живееш“с достатъчно време“ е впечатляващо.

– Бог ти е дал двадесет и четири час в денонощието, – намръщи се Тихомир, – но Той не е искал да ги запълниш с работа за двадесет и пет.

Малин само вдигна рамене.

– Присъствието е по-важно от продуктивността. Твоята стойност не се измерва с резултатите ти, – започна да поучава Тихомир. – Помни, че Бог е много по-заинтересован от това в кого се превръщаш, отколкото колко постигаш.

– Звучи ми като клише, – присмехулно подметна Малин.

– Този вид живот не изглежда еднакво за всички. Но под детайлите, той винаги започва на едно и също място.

– Едно и също място?! – повтори като ехо Малин.

– Начина на почивка. Доброволно освобождаване от резултатите и тихо решение да вървиш в крак с Духа, вместо да бързаш напред.

Малин сбърчи нос.

Тихомир продължи настървено:

– Исус живя така. Той ходеше, чакаше, оттегляше се и слушаше. Само за три години публично служение, без бързане, самореклама или борба, той завърши най-великото дело, което светът някога е познавал.

Малин продължаваше да гримасничи недоверчиво, а Тихомир се засилваше още повече:

– Това е поканата и за нас. Да работим усилено. Да се ​​изявяваме абсолютно, а след това да си починем. Да се ​​доверим и да предадем резултатите на Бога. Така изглежда един живот, изпълнен с благодат. Не става въпрос да правим по-малко, само за да създадем преднина. Нужно е да правим това, което е най-важно, с Бога, за Бога и на Божието време.

Нешо бе обхванал главата си с ръце.

– Имам толкова много неща да върша. ….. Непрекъснато съм зает.

В такова състояние мозъкът му премина в повишена готовност. Стресът се задейства. Кортизолът се повиши. Фокусът се стесни. Креативността избледня.

Нешо изпадна в паника.

Внезапно Бог отвори прозореца на претъпканата задушна стая.

Нешо чу ясно фразата, която го накара да спре:

– Достатъчно време.

– Може ли това да е истина? – тръсна глава Нешо. – Нима мога да имам достатъчно време, за да направя това, което е най-важно? Не достатъчно време, за да направя всичко, а такова, кое то Бог всъщност ме кани да правя. …. Ако наистина вярвам в това, не е нужно да се паникьосвам.

Нешо се завъртя.

– Мога да спра да се стремя. Мога да започна да се доверявам. Тогава ще имам достатъчно време, за да направя това, което Бог ме е помолил да направя.

Токова доверие успокоява не само душата. То променя и начина, по който реагира тялото.

Започнем ли да вярваме, че има достатъчно време, благодат и сила, нервната ни система се чувства в безопасност.

Това помага на мислещата част от мозъка ни да остане ангажирана. Правим по-мъдри избори.

С течение на времето мозъкът ни започва да се насочва към мира, вместо към напрежението.

Вярата в Божието осигуряване не само променя начина, по който мислим. Тя трансформира маниера, по който живеем.

Като повечето деца Веска жадуваше за обичта и вниманието на родителите си, но баща ѝ обичаше повече алкохола.

За да се справи с тези отклоненията в дома си, тя се научи да жадува за храна.

Тази техника на оцеляване я подведе. От нещастна се превърна в безнадеждна.

Хранителното разстройство разруши тялото и живота ѝ.

От отличничка, вицепрезидент на студентския съюз, звезда от софбола, се превърна в отпаднала от колежа и резервна скамейка.

– Уморих се да живея живот ориентиран към постижения, – крещеше Веска.

Отчаяна за отговори, тя се регистрира в център за лечение.

Там Веска за първи път чу:

– Има само Един, който може да промени живота ти.

Тя предаде живота си на Исус. От този момент следваше Неговите напътствия за всяка стъпка на възстановяване.

Днес тя благодари на Господа за благодатта и новия си живот.

– Който не е перфектен, – усмихваше се Веска, – но е прекрасен. Само Исус може да задоволи нуждите ми за приемане, утвърждаване, одобрение и обич.

Животът в Христос наистина е пътят към възстановяване на живота. Той обещава мир и го дава, когато го търсим за тази цел.

Кирил търсеше любов, но я търсеше на грешни места като партита, пристрастяване, което водеше до зависимост, уличен живот и хора, които търсеха от него само това, което той можеше да има даде.

– Искам да бъда приет, – казваше си той, – да имам значение за някого.

Този глад, го водеше директно към беда.

Кирил бе изправен пред сериозна присъда.

– Това е краят, – клатеше глава отчаяно той.

Внезапно нещо се промени.

– Отказвам да правя нещата по свой начин – и се предаде в ръцете на Бога. – Омръзна ми да бъда изморен, опитвайки се никога да не правя това или онова.

Тогава чу глас:

– Добре дошъл, сине, у дома.

Може би се чудите

– Защо Бог му дава още един шанс.

– Защото Кирил е още негов.

Благодатта не се отказва. Нито при първото падане, нито при седмото, нито при седемдесет и седмото.

Бог не преброява вашите неуспехи. Той ви призовава обратно към Себе Си.

Светът може да ви откаже поредния шанс, но Бог казва:

– Нека опитаме отново.

Трифон попита баща си:

– Ако главната ни целта е любов, тогава няма ли да искаме да знаем какво представлява тя и как можем да я придобием?

– За истинската любов ли става въпрос? – поиска да уточни бащата.

Трифон само кимна с глава.

– Бог е любов, – започна да обяснява бащата. – И ние трябва да Го обичаме. Освен това Той по благодат е излял любовта Си в сърцата ни, след като сме приели Христос за Спасител.

– Как да разпозная истинската любов? – продължи с въпросите си Трифон.

– Ако Бог е любов, Той е нашият пример, стандарт и източник на любов, – дообясни бащата.

– Има ли нещо, което би попречило да се наслаждавам на тази любов, да живея в нея и да я раздавам на другите? – смръщи вежди Трифон.

– О, има, – възкликна бащата. – Врагът ни няма да допусне толкова лесно да се потопим в нея, защото тя е сериозно предизвикателство за него. Неверието, болката, предателството, недоверието, апатията, кариерата, славата, страхът, провалът, …. врагът е изобретателен в пречките, но не е вездесъщ като Бога.

– В момента нямам нещо, което да ми пречи? – Трифон повдигна рамене.

– Това е добре, но ако чувстваш, че ни си толкова близо до Бога, колкото би искал, по-добре поискай да се доближиш повече до Него, Той с радост ще ти помогне, ако няма причина за това, – посъветва го баща му. – Ако е налице такава, не се колебай, поискай да узнаеш, каква е и как можеш да я премахнеш.