Група младежи използваха затоплянето на времето, за да се съберат и побеседват.

Вальо бе възторжен:

– Исус дойде да победи врага чрез страдание на кръста, а не чрез отмъщение върху тези, които Го измъчваха. Така това насилствено действие предизвика промяна чрез Божията любов и прошка в Исус.

– Така е, – съгласи се Бисер, – Господната милост може да превърне насилието във вяра в Него.

– Да, – поклати глава Стефан, – Исус на кръста остана непоколебим в името на онези, които „не знаеха какво вършат“. Спасението в страданието е Божи дар за всички, които вярват.

– Понякога нашето страдание или това на някой друг изглежда несправедливо или ненужно, – сбърчи нос Атанас.

– Ако е така, чрез вяра потърсете да видите по-голямата история на Христовото спасение в действие в други нуждаещи се души, – плесна с ръце Бисер.

Сашо със своите сравнения не устоя и се обади:

– Господ Исус не губи от болката. Точно както съвременната технология генерира електричество от рециклирани отпадъци от сметищата, така и Божията удивителна благодат може да спаси души, заровени в боклука от изгубена любов.

Михаил умислено добави:

– Вместо да се гледа на несправедливостта като на поредното ненужно престъпление, …. забележете, Светият Дух я използва, за да оправдае онези, които са отделени от Бог в техния грях. За това нашето дълготърпение дава възможност на Духа да привлече изгубени души към Исус.

– Страданието е платното, върху което Христос гравира Своята вечна покана да бъдем с Него, – заключи Вальо.

Данчо бе се намръщил:

– Прошката не е извинение, нито е преструвка.

Той го осъзнаваше, но все още го болеше.

Дичо го потупа по рамото:

– Да простиш означава да продължиш напред, без да задържаш обидата в себе си.

– Да, но … ти не знаеш, – размаха ръце Данчо.

– Това не означава, че го извиняваш, нито че го подкрепяш, – заяви Дичо.- Отмъщението е Божа работа. Остави Господ да се занимава с него.

– Мога ли да моля Бог за благодат, когато нямам желание да я отдам? – попита с тъга Данчо.

– Добър въпрос, – усмихна се Дичо. – Щом ни е дадена благодат, нужно е свободно да я даваме.

Данчо само въздъхна, поне на този етап това бе трудно за него.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Години наред Емил се бореше със зависимостта си.

Той често си повтаряше:

– Как мога да бъда достоен за Божията любов?

Продължаваше да ходи на църква, но усещаше, че съществува непреодолима пропаст, която го държеше далеч от Бога.

И все пак, когато Емил се молеше искрено за нещо, Бог му отговаряше.

Той също изпрати хора, за да го насърчат и утешат в трудни времена.

След няколко години Емил осъзна, че Бог постоянно му помагаше и показваше, че винаги го е обичал и се е грижил за него, тогава той започна да се доверява на Божията прошка и любов.

– Сега знам, че ми е простено и мога да се приближа до Него, въпреки че все още се боря със зависимостта си.

Независимо дали сме безпомощни жертви на обстоятелствата или се борим с последствията от собствения си грях, Бог ни открива Своята любов непрекъснато.

В Своята милост и благодат Той ни привлича обратно към Себе Си.

Обърнете се към Него. Следвайте Го и продължавайте да ходите с Него всеки ден.

Петър Петров трябваше да проповядва в един малък град. Когато пристигна го уведомиха:

– Църквата няма средства, за да ви плати стая в хотела. За това ще отседнете в едно семейство от нашата църква.

Пристигайки в тази къща собственика посрещна Петър, заведе го в стаята. Показа му банята и тоалетната.

Когато дойде време за обяд, домакина заяви:

– Не сме длъжни да ви храним. Трябва сам да се погрижите за себе си.

През цялото време, докато Петър бе в този дом, никой не му обръщаше внимание. Ако зададеше въпрос, правеха се, че не са го чули.

Домакините не криеха желанието си, час по-скоро да ги напусне.

Този ден Петър разсъждаваше върху Колосяни 3:16: „Христовото слово да се вселява във вас богато; с пълна мъдрост учете се и увещавайте се с псалми и химни и духовни песни, като пеете на Бога с благодат в сърцата си“.

Студеният прием в къщата го накара да се замисли:

– Как приемам Божието Слово? Давам ли на Божието Слово топлия прием, който заслужава, или не му обръщам внимание? На Божието Слово уютно ли е в сърцето ми или се чувства като нежелан гост? Приемам ли с радост Божието Слово, показвайки му своята любов и смятам ли за чест да го имам в сърцето си?

Добри въпроси, които чакаха искрени отговори.

– Божието Слово ако има топло, приятелско посрещане, ще се почувства като у дома си в сърцето ми и ще реши да остане там завинаги, – констатира накрая Петър.

Нека днешният ден бъде белязан с решението да се всели Божието Слово във вашето сърце. Отворете му вратите и го поканете да остане там завинаги.

Посрещнете Го топло като желан гост, който много обичате и цените.

Така ще внесете в живота си огромно духовно богатство, което ще обогати не само вас, но и хората около вас.