Обикновена опашка в банката. Десетина души кротко стояха на опашката и чакаха реда си. Пълна тишина и спокойствие.

Изведнъж на младеж, който бе към самия край на опашката иззвъня телефона. Той с виновен глас каза:

– Да идвам. В тролейбуса съм. Да, идвам скоро. Не се притеснявай, ще дойда навреме.

Хората започнаха да се обръщат назад, за да видят, кой така нагло лъже. Някои от тях леко се подсмихваха.

„Този хлапак навярно яко е загазил“ – мислеха си повечето.

За известно време настана тишина. Минаха пет минути, когато телефонът на младежът отново се обади.

– Да, още пътувам. В задръстване попаднахме….. Честно в тролейбуса. Скоро ще дойда, не се ядосвай… , – младежът се изпоти целия.

Не се измислят лесно лъжи. Изглежда за малко време трябваше да свърши повече неща или залъгваше човека от телефонната слушалка може би, защото нямаше желание да се срещне скоро с него.

Всички на опашката започнаха да се усмихват. След пет минути ново обаждане.

– Ей сега, – оправдаваше се младежът, – останаха още няколко спирки… честно в тролейбуса пътувам.

Към младежа се обърна мъж от опашката и му каза:

– Задната площадка плаща пътуването!

Някой от средата на опашката се обади:

– Ако искаш, аз имам билет, мога да услужа.

Мъжът отново погледна към младежа съчувствено:

– Какво става с вас, млади момко?

Младежът продължаваше притеснено да говори по телефона:

– Добре, хайде. Трябва един пакет да предам. Скоро ще дойда.

През следващите 20 минути, докато се източи опашката, никой не звънна на младежа. Всички присъстващи се смееха до сълзи и от време на време поглеждаха младежа, който искаше в момента да потъне в дън земя.

В университета бе дошло време за изпити. Студентите упорито работеха над учебниците. Една от групите в университета знаеха, че професорът е много взискателен и задава много трудни въпроси.

Дойде денят на изпита. Първи се реши да изтегли билет Владимир, той бе най-добрият в тази група. Бързо и точно се справи с всички въпроси, които му се бяха паднали.

Неочаквано професорът го попита:

– Как се казва нашата чистачка?

– Това някаква шега ли е? – изненадано попита Владимир.

– Аз наистина искам да науча дали студентите знаят името на жената, която чисти стаите и коридорите в университета, – съвсем сериозно каза професорът.

Владимир не можеше да отговори на този на пръв поглед лесен въпрос. Тогава професорът се обърна към останалите от групата:

– Знаете ли как се казва нашата чистачка?

Останалите от групата също мълчаха. Те всеки ден я виждаха в университета, но никой не се бе заинтересувал от нея, дори не бяха разговаряли с нея, а  как се казва за тях нямаше значение.

Един от студентите не издържа напрежението и попита:

– Нима е толкова важно да знаем нейното име?

Професорът бавно ги изгледа един по един, а след това обясни:

– Работата е там, че когато завършите университета, вие ще работите не с книги и учебници, а с реални хора. Всички те са различни и трябва да намерите общ език с тях. Всеки човек е важен, изключително важен. Запомнете добре това!

Изобщо не се съмнявайте, че този урок студентите запомниха за цял живот.

Слави беше добър човек, във всякакъв смисъл на думата. Въпреки че заемаше доста добра държавна позиция, той си оставаше добродушен и отзивчив човек, както със сътрудниците си, така и с останалите хора.

Наблизо до дома му се намира голям магазин на два етажа. Там всеки месец се провежда лотария. За всеки 50 лева закупени стоки от него, всеки купувача получаваше лотариен билет. Половината от билета се откъсваше и се слагаше в една кутия, а другата се прибираше в джоба.

Наградите бяха телевизор, лаптоп и мобилен телефон.

Днес излизаха резултатите от лотарията и хората проверяваха печелившите числа.

Случи се така, че билетът на Слави печелеше телевизор, но той не му беше нужен.

Тогава той реши да го обмени в магазина за други стоки. Докато обмисляше какво точно да направи, видя наблизо стояща майка на средна възраст с две деца, която проверяваше билетите си. Децата стояха тихо и очакваха с надежда.

– Мамо, – каза едното, – виж дали ни се е паднал телевизор.

Жената погледна детето, но нищо не каза. Другото я сбута нетърпеливо:

– Не печелим ли? Провери още веднъж.

Жената погледна още веднъж номерата и поклати тъжно глава.

Слави ги приближи и се направи, че гледа близкия щанд. След това се обърна към жената:

– Какво не ви ли провървя? Навярно децата искат телефони – и намигна на малчуганите.

Жената се усмихна тъжно:

– Телевизор искат. Нашият е стар и се развали, а все не можем да съберем пари за нов.

– Навярно искат да гледат мултипликационни филмчета, а? – Слави весело се усмихна на децата.

А след това прибави:

– Не трябва да се отчайвате, в живота всичко се случва.

Той извади билета от чантата си и каза:

– А ето ви още един билет, навярно сте го изпуснали. Проверявали ли сте го? – Намигна още веднъж на децата. – Успех ви желая!

А след това тръгна към вратата.

След няколко минути се чуха радостните възгласи на децата.

Борис ги чу, обърна се и се усмихна.

– Той им е нужен.

И излезе с бодра крачка от магазина.

Стефка се омъжи и роди син. Скоро след това съпругът ѝ загина при автомобилна катастрофа. Синът им беше само на две годинки.

Стефка много тъгува по мъжа си, но на нея ѝ бе останало само момченцето и тя му отдаде своята любов, ласки и нежност.

Очите на синът ѝ Валентин бяха сини като небето.

Момчето ѝ порасна, то оценяваше всичко, което майка му бе направила за него. Валентин много се грижеше за нея, винаги я радваше. Страхуваше се да не я нарани или да и причини и най-малката болка. Стараеше се да не я обиди или разстрои с поведението си.

Всичко беше много хубаво в живота им. Не бяха много богати, но бяха щастливи.

На 22 години Валентин завърши университета. Реши да замина далече на север на работа и да осигури на майка си старините.

Замина и …. изчезна.

Стефка писа до града, в който го бяха назначили. Звъня на всички възможни телефони. Търсеше го навсякъде, но всичко беше безуспешно.

Стефка много сълзи проля по сина си, отслабна, но не загуби надежда, че ще го намери. Майчиното ѝ сърце подсказваше, че той е жив.

Минаха три години.

Здравето на Стефка се влоши. Направиха ѝ операция в друг град и тя мина успешно. Изписаха я от болницата.

По пътя за гарата, тя видя инвалид, който се придвижва в количка. Стефка бе състрадателна и милостива. Тя имаше пари само за билет за влака, но в джоба си носеше две ябълки, които и дадоха, когато напускаше отделението.

Тя извади ябълките, отиде до инвалида и му ги подаде. Той я погледна, а тя трепна. Същите очи, като небето.

– Вальо, – едва прошепна Стефка и се разплака от щастие. – Какво е станало с теб? Защо не ми се обади?

Валентин гледаше с болка майка си:

– Мамо, …… стана злополука. Откараха ме в болницата. След това не можех да ходя. Станах инвалид. Изпаднах в бедност. Започнах да пия.

– Миличък, но защо не се върна у дома?

– Не исках да ти бъда в тежест….. не исках да те разстройвам. Страхувах се, че няма да го преживееш….Така минаха няколко години.

– Какво говориш, сине мой? Толкова се радвам, че те виждам пак, хайде ела да се приберем у дома.

И нейната любов направи невъзможното. Валентин започна да прави гимнастика и различни упражнения….. И той проходи. Отначало бавно и неуверено, но по-късно стабилно и здраво.

Две години по-късно Валентин се ожени, а сега Стефка се радва на двете си малки внучета.

По екраните на кината прожектираха филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“. Янаки реши да гледа този филм, защото негови приятели му бяха казали за него:

– Гледай го непременно, страхотен е!

Купи си билет от най-близкото кино и влезе в киносалона.

– Всички бяхме сковани и смутени, – сподели Янаки с Цанко след прожекцията. – Следяхме действията на екрана без да мърдаме. Младежите, които си бяха купили пуканки, семки и газирани напитки, до края на филма нищо не можаха да погълнат.

– Има случаи, – каза Цанко, – когато хора извършили престъпления преди много години, но са избегнали наказанието, след като гледали филма, отивали и признавали престъпленията си в съда.

– Когато гледах филма, – каза Янаки, – осъзнах каква огромна жертава е принесена за мен и колко ужасни са били страданията на Христос. Пот, кръв, изтезания върху Христовата плът всичко е толкова реално и поразява.

– Всеки от нас трябва да осъзнае тази велика жертва, – каза Цанко. – Не просто да състрадаваме на пребития и разпнат човек, а да схванем, че Творецът на вселената поради любовта си към нас е бил там прикован на кръста.

– Много плаках, когато гледах филма, – каза Янаки, – не си спомням нещо да ме е разтърсило така силно, че да ридая на глас. Когато се огледах наоколо, всички край мен бяха с насълзени очи.

– В такива моменти от нас извира любов и благодарност за това, което Исус е направил за нас, – каза Цанко. – Видял си всичките Му мъки и страдания, нима пак ще се откажеш, да предадеш живота си на Христос?

– Бях потресен от филма и дълго мислих след това, – каза Янаки, – но сега вече съм Негов и съм готов да направя всичко по волята Му.