Posts Tagged ‘беда’

Код да щипка

четвъртък, октомври 12th, 2017

640_4be6ee1d5c308cfd958e5b7f14f3bedcЗа първи път символите, използвани от британските крадци по домовете, привлекли вниманието на хората през 2009 г.

Тогава на някои домове на графство Съри се появили зловещи тебеширени знаци, които приличали на детска рисунка.

За полицаите това изглеждало странно, защото собствениците на всички „маркирани“ къщи били обединени от една и съща беда, били ограбени.640_6509f1d6e00bd48454d069e236f8fc45

Малко по-късно символите били дешифрирани. В някои от случаите  те предупреждавали за присъствието „безпомощна жена“ в имението или обозначение на обекта като „отличен избор“, а в други – се определяла степента на риска или се съобщавало, че „няма нищо в къщата, което да правят пари“.

640_27949f0aa117013b79be8150e86259a9Всички собственици на жилища получили инструкции при наличие на символи да ги премахват.

Британската полиция не спяла, защото предположила, че разкрития код ще накара изобретателните престъпници да измислят нов начин за предаване на „полезна“ информация.

Жертва на позора

вторник, септември 19th, 2017

imagesСтефан Минков служеше като касиер в една банка. Неговото най-голямо желание бе изведнъж да забогатее. Но как да го направи?

– Колко е просто, – плесна се Стефан по челото. – Как не съм се сетил до сега. Ще инвестирам в някое предприятие и ще получа добри проценти.

В плана му имаше един малък проблем. Той нямаше пари, които да инвестира.

И внезапно му хрумна идея и Стефан реши:
– Ще взема от банката.

Нещо се сви в него, но той спокойно продължи, без да обръща внимание на предупреждението:

– Нали ще получа много повече и тогава ще мога да ги върна обратно на мястото им.

За беда предприятието, в което вложи парите на банката се оказа несъстоятелно и Стефан загуби всичко.

Осъдиха го и той отиде в затвора.

До тук добре, но Стефан имаше жена и много красива дъщеря Вероника. И на двете съдът и затворът на Минков им дойде много.

Един ден след като Стефан беше облякъл раираните дрехи, Вероника се прибра разплакана и нищо не можеше да я утеши.

– Повече няма да отида в това училище, – каза тя на майка си. – Там наричат баща ми крадец.

До вечерта Вероника вдигна температура и си легна.

Раната в сърцето ѝ се оказа фатална. Вероника толкова много обичаше баща си, а той се оказа крадец и сега е в затвора. Човекът, който бе пример и едва ли не светиня за нея, се превърна в позор. Тя се чувстваше посрамена, опозорена и излъгана.

Дните минаваха, а Вероника ставаше все по бледа и немощна.

Лекарят с болка сподели с майка ѝ:

– Нещата не се развиват добре за дъщеря ви, има голяма вероятност скоро да почине.

Болката на майката бе неописуема. Тя загуби мъжа си, а сега и детето си.

Една сутрин Вероника каза на майка си:

– Мамо, извикай татко. Нека да дойде и да сложи главата си на възглавницата до моята.

Момичето от ден на ден гаснеше и майка ѝ реши да изпълни последното ѝ желание.

С плач се обърна към властите:

– Моля ви, пуснете за малко мъжа ми, за да се види с умиращата си дъщеря.

И там само заради Вероника, уважиха молбата ѝ.

Когато Стефан влезе в стаята, дъщеря му бързо се обърна и каза:

– О, татко! Знаех си че ще дойдеш. Татко, ела и сложи главата си на възглавницата до моята, както правеше преди.

Вероника прегърна главата му със отслабналите си ръце, притисна я до себе си и умря.

Тя се раздели с живота, като жертва на позора, защото не можа да понесе укора и срама.

Важното е да помогнеш

вторник, септември 12th, 2017

700x467x35834875903_10f4d9b07c_k.jpg.pagespeed.ic.gSO3349RmzКогато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

Няма да позволя

сряда, септември 6th, 2017

imagesНаско и Михаела се занимаваха предимно с добитък. Отглеждаха животни и ги продаваха на пазара. С тях живееха възрастните родители на Наско и единствената им дъщеря Ралица.

Те бяха трудолюбиви хора. Грижеха се усърдно за животните, за това техните питомци привличаха погледите на купувачите на пазара. Бяха честни и самоотвержни люде.

Но веднъж им се случи беда. Ралица, единственото им дете вдигна температура. Легна на легло. Треска я залюля и тя от време на време губеше съзнание.

Михаела бе много разтревожена за дъщеря си:

– Трябва да я заведем на лекар. Виж, – казваше тя на мъжа си, – детето цялото изгаря.

– Не можем да си го позволим, – каза Наско, – скоро ще има пазар.

– Ако ни сложат някоя карантина, няма да можем да продаваме животни, – подкрепи го баща му.

– Но детето е зле, – обади се свекървата.

– Колко пъти и ти и аз сме настивали и пак сме ставали, – каза свекърът, – ще се оправи.

– Ами ако не се оправи? – извика Михаела.

– Добре де, – неохотно се съгласи свекърът, – след пазара ако не е добре ще я заведем на лекар, но няма да позволя някакви болежки да попречат на търговията ми.

До пазара оставаха още четири дни. Положението на Ралица не се подобряваше. Тя престана да се храни и от ден на ден се топеше пред очите на родителите си, баба си и дядо си.

Вечерта преди пазара, Ралица загуби съзнание и не дойде вече на себе си.

– Няма ли да я заведем на лекар? – попита измъчено Михаела.

– Състоянието ѝ наистина се е влошили, – разтревожи се сериозно Наско.

– Ще ѝ мине, – опита се да го успокои баща му.

– Но тя е така вече втори ден, – каза Михаела.

Наско грабна дъщеря си на ръце и без да слуша повече увещанията на баща си, изтича при лекарят.

– Защо си я държал до сега? Съсипал си детето, – скара му се лекарят.  – Нищо не мога да направя. Късно е вече.

Тези думи смразиха сърцата на двамата родители.

Ралица лежеше безмълвно в ръцете на майка си, докато нацяло притихна.

Съзерцателен вик, разтърси нощта. Безпомощната майка ридаеше над изстиналото тяло на дъщеря си.

 

Интересният улов

вторник, август 29th, 2017

originalМартин и баща му обичат да излизат сред природата. Те дори си имат свое любимо място, скрито от очите на другите. Там редовно ходят. Почиват си и ловят риба.

Но една неделя на тяхното място ги посети слаба, но красива котка. Докато бащата постави палатката, синът му се сприятели с четирикраката гостенка, която се оказа много ласкава и умилкваща се.

След като Мартин погали животното, то започна да го следва и да се отърква о краката му.

– Рибата, която хвана, на котката ли я даде? – попита бащата сина си.

Мартин само повдигна рамене и смутено наведе очи надолу.

– Е, това не е беда, – каза бащата. – Ние сме донесли достатъчно храна за обяд и вечеря.

Получавайки толкова много любов и внимание, бездомната котка се привърза към туристите. През цялото време активно се въртеше около тях. И те едва не се спъваха в нея, когато събираха клони за огъня.

След вечеря котката изчезна. Мартин и баща му  я потърсиха, но не я намериха и легнаха да спят.

След няколко часа около палатката се чу шум. Мартин си веднага изскочи с баща, за да види какво става навън.

В тъмнината, осветени от телефона на Мартин, баща и син видяха осем сияещи очи. Котката се бе върнала, но не сама, а с три котенца, две черни и едно раирано.

Мартин се зарадва:

– Сега в лагера имаме четири котки.

Всичко, което уловиха на другия ден бе предоставено на котката майка. Тя буквално бе „натъпкана с риба“.

– Татко, ще ги вземем, нали? – Мартин умолително гледаше баща си.

– Разбира се, – бързо се съгласи баща му, – но първо трябва да ги заведем на ветеринар да ги прегледа.

– А, мама? – със страх попита Мартин.

– Когато види радостта ни от „чудния улов“, – засмя се баща му, – не може да ни откаже.

Така и стана. Тя не по-малко от двамата рибари, обичаше животните.

– Че кой може да откаже подслон и храна на такива мили създания?! – плесна с ръце  майката на Мартин, когато видя новото попълнение на семейството.

Бог е нашата сила

петък, август 25th, 2017

images Това, че Господ е моята светлина и моето спасение е факт. От какво ще се боя?

Ако не можеш да се довериш на един Всемогъщ, Всезнаещ и Милостив Бог, Създателя на вселената, тогава към кого ще се обърнеш? Голяма е радостта ни, че можем да му се доверяваме!

Бог наистина може и иска да ни спаси от всякакви беди. Той ни дава сила да устоим на греховните изкушения, които отделят човека от Бога, Който горещо обича всеки. Дава ни смелост и мъдрост, които ни помагат да издържим всички неприятности.

Какво те плаши? Неуспех? Отхвърляне? Болест или заплаха от смърт? Неувереност в бъдещето?
Каквито и да са твоите страхове, помоли за помощ Бога и Му се довери.

„Господ е светлина моя и избавител мой; От кого ще се боя? Господ е сила на живота ми; От кого ще се уплаша?“

Скъпоценното дете

вторник, август 22nd, 2017

imagesПараходът пореше океанските вълни. Слънцето ярко грееше, а пътниците усмихнати и доволни се разхождаха по палубата.

– Пожар!…. Пожар! – рязък вик разруши спокойната идилия.

Изведнъж сред пътниците възникна паника. Хората започнаха да се щурат като полудели насам натам. Крещяха обезумели, плачеха и се вайкаха.

Демирев бе златотърсач и след успешен „улов“ се връщаше с този кораб у дома, но уви… Бедата надвисна като градоносен облак над житно поле.

Златотърсачът не веднъж се бе сблъсквал с какво ли не в живота си, досега му бе провървяло и все се разминаваше с онази страшната с косата, но сега не се знаеше какъв ще е изхода.

Той хладнокръвно превърза съкровището си към колан си, а отгоре надяна спасителния пояс.

– Да се надяваме, че ще доплувам до бряг, – каза си златотърсачът.

Вече се готвеше да скочи, когато към него изтича момиче и отчаяно закрещя:

– Спасете ме, моля ви! Нямам баща, който да ми помогне. Тук съм сама, а и не умея да плувам. Моля ви, спасете ме!

Гледаше го прекрасно детско личице, обляно  в сълзи. Две изплашени детски очи умоляваха и търсеха закрила.

„Какво да правя? – помисли си Демирев.

Той погледна съкровището си, а после обърна взор към детската ръка, която се бе вкопчила в него. В главата му се надигна буря от противоречиви мисли.

„И двете не мога да спася, – помисли си Демирев. – Трябва да оставя или златото, или детето“.

Не се колеба дълго. Решително хвърли събраното с толкова труд злато във водата, хвана момичето за ръка и двамата скочиха от пламтящия кораб.

Неимоверни усилия. Отчаяна борба, но накрая доплуваха благополучно до бряг. Като се добраха до спасителната суша, Демирев изпадна в безсъзнание.

Когато златотърсачът дойде на себе си, видя момиченцето да седи до него и с малките си ръчички да разтрива гърдите му. Лицето на детето бе обляно в сълзи.

Колко много му струваше това дете, заместило доскорошното му съкровище, но си заслужаваше.

Една спасена човешка душа е много по-ценна от всичките материални блага на земята.