Михаил всяка вечер поглеждаше през прозореца и ако нямаше облаци, дълго съзерцаваше небето.

Беше лято и небето рядко се помрачаваше, а звездите грееха ярко на тъмния небосвод.

Една вечер бащата на Михаил попита:

– Мишо, с какво толкова те привлича нощното небе?

– Виждаш ли малките светлинки? – попита момчето. – Това са миниатюрни живи същества, които са седнали на купола на тъмния небосвод.

Бащата изгледа изненадано сина си. И преди да му обясни каквото и да е, Михаил възторжено продължи да споделя мислите си относно това, което толкова обичаше да наблюдава:

– А знаеш ли как разговарят тези светещи същества? – очите на Михаил сияеха.

– Как? – изненадано попита бащата.

– Заслушай се. Чуваш ли ги? Това са техните гласове…..

В прохладната нощ се долавяха песните на щурците.

Бащата се засмя. За него това бе детска фантазия.

Той успя да хване един щурец, показа го на сина си и започна да го убеждава:

– Ето това издава звуците, които чуваш. Звездите не са живи. Те представляват огромно количество сгъстена плазма и са разположени на голямо разстояние една от друга. Изглеждат малки, защото са много далеч от нас.

Михаил спря да наблюдава небето.

Той порасна и възмъжа. Натрупа и значителен житейски опит.

Но най-ценното за него си остана едно.

Разбирането, че звездите са живи и си говорят, само че ние не винаги ги чуваме и разбираме.

Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.

Мартин обичаше да мисли и разсъждава върху всяка информация, която достигаше до него.

Той не винаги успяваше да отговори на въпросите, които се пораждаха, когато сериозно се замисляше върху казаното, прочетеното или наблюдаваното. За това обикновено се обръщаше към баща си.

Днес той го попита:

– Татко, какво означава да водиш живот подобен на Исус?

– Такъв живот никой не може да живее със собствени сили. За това е необходимо да опознаваш Създателя си в лична връзка с Него.

– Общуването с Бога има голямо значение за човека. В това не съм се съмнявал никога, – категорично заяви Мартин.

– Човек е създаден да ходи и говори с Бога, да Го обича и да Му се покорява, да слуша и да се учи от Него, да прослава и да се радва на Святото Му име.

– Така е, – съгласи се Мартин.

Насърчен баща му продължи:

– Исус определи смисълът на съществуването ни, когато се молеше: „Това е вечен живот: да познаят Тебе, единствения истински Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил“.

Познаването на Бог в лична и постоянна връзка с него е най-доброто човешко преживяване.

Мартин подкрепи баща си в молитва, която двамата отправиха малко след това към Създателя си.

Опознай Бога и открий истинския смисъл на живота си.

Митко бе неспокоен, въртеше се и нервно крачеше из стаята. Нещо не му даваше мира.

Щом си дойде баща му той веднага изтича при него:

– Татко, всеки ден се моля и хваля Бога и Сашо прави същото, но него Бог му дава повече благодат. Защо не става при мен? Искам и аз да достигна това състояние.

– Колко пъти се молиш и хвалиш Господа? – попита бащата.

– 4-5 пъти на ден, – отговори Митко.

– А твоят приятел Сашо?

– Не знам.

– Тогава проучи и ми кажи.

Митко взе внимателно да следи и наблюдава Сашо, накрая отиде при баща си и му съобщи:

– То се моли и хвали Бога, два пъти повече от мен.

– Тогава и ти прави така, – посъветва го баща му.

След две седмици Митко дойде при баща си посърнал.

– Всичко направих, дори повече, но няма резултат, – тъжно констатира Митко. – Какво не ми достига?

Бащата се засмя и потупа сина си по рамото:

– Просто Сашо не брои колко пъти го прави, той отдава сърцето си на Бога.

Тони бе затворено дете. Във всичко, което започнеше се чувстваше несигурен и неуверен.

Тони се стараеше и в училище и у дома, но получаваше поредния упрек:

– Можеше и по-добре да се справиш, – мърмореше назидателно баща му.

Търсеше одобрени, но така и не го получи.

Тони порасна и възмъжа, но несигурността си остана в него.

Той непрекъснато си задаваше въпроси от рода:

– Достатъчно добре ли го направих? Можех ли нещо повече от това? Нима пак се изложих? …..

Един ден приятелят му Тошко го покани да посетят една група. Там бяха само младежи. Те изучаваха Библията.

За първи път Тони научи, че Бог го е създал, обича го и го цени като Свой син.

В тази група Господ докосна жадуващият за одобрение младеж. И осъзналият се млад човек прие Исус като свой Спасител.

Изведнъж Тони намери сигурността и одобрението, за което дълго копнееше.

Сега можеше вече да живее с увереността, че е ценен и приет.

Тони чу нежният Глас, Който му пошепна:

– Ти си ценен и почитан в очите ми. . . . Обичам те.

Тези думи подтикнаха Тони да направи всичко по силите си за Бога във всяка задача, за която бе призован.

Днес той насърчава другите:

– Ние сме приети и одобрени от Исус. Нека днес уверено живеем с тази истина.

Стойността, която Бог придава на тези, които обича, не идва от това, което правят за Него, а поради една единствена причина – Той ни е избрал да бъдем Негови.