Рождество наближаваше. Хората се суетяха какво ще има на трапезите им и какви пожелания ще изпратят на близките и приятелите си.

В навечерието на празника Стефан и сина му далеч от шума и напрежението около празника тихо разговаряха.

– Виж Нено, – Стефан погледна навън и се обърна към сина си, – раждането на Исус е много повече от една история.

– Не разбирам какво целиш, – вдигна рамене Нено.

– Това е история и за това колко близо ще дойде Христос до всеки от нас, – кимна Стефан.

Нено разтърси глава неразбиращо, а баща му попита:

– Къде ще отиде Бог, за да докосне света?

Нено повдигна рамене, а Стефан го предизвика:

– За отговор погледни Мария, но по-добре погледни дълбоко в себе си.

Нено внимателно слушаше баща си, но не се досещаше , какво иска да му каже, за това очакваше повече обяснения.

– Христос растеше в Мария, докато се роди, – Стефан вдигна показалеца си нагоре. – По същия начин Исус расте в нас, преди да се появи в думите, действията и решенията ни. Ние сме тези който трябва да разкажем на хората от този свят за Христос.

Уморени и изтощени от трудната седмица Данчо и Милена се опитваха да поспят до по-късно, но …

Децата им бяха гладни. Те станаха рано.

Недко предложи:

– Хайде сами да си направим закуската.

Речено – сторено.

Изведнъж се чу силен трясък.

Данчо скочи от леглото и веднага хукна към кухнята.

Там той намери една счупена купа. Овесени ядки разпилени по пода. А дъщеря му Мая се опитваше да смете лепкавата каша от пода.

– Защо не ни повикахте на помощ? – скръсти ръце пред гърдите си Данчо.

– Те решиха да бъдат независими, – намеси се дотичалата Милена в кухнята, – но …. резултатът не е кулинарна наслада.

Недко и Мая бяха навели глави, а баща им продължи, поучавайки ги:

– Докато сте малки сте зависими от нас. Когато пораснете, …… е, тогава идва вашата независимост.

Така е, децата растат от зависимост към независимост, но в отношенията ни с Бог зрелостта означава преминаване от независимост към зависимост от Него.

Молитвата е мястото, където практикуваме такива зависими начини.

Нека започваме деня си в поза на зависимост, когато се молим.

Девизът на Йото бе: „Мисли само за себе си“. И той се гордееше с него.

Ако някой му кажеше:

– Имам нужда.

Йото се усмихваше и категорично заявяваше:

– Това е признак на слабост. Я се стегни.

Чуеше ли друг да споделя:

– Признавам провалих се.

И за него Йото имаше готов отговор:

– Липсва ти характер.

Когато го обвиняваха:

– Много си самонадеян. Така не бива да говориш на хората.

Той отвръщаше:

– Постоянно сме в движение. Кой има време да споделя, а за грижа да не говорим. Ние всички сме имунизирани с бързане и безпокойство.

Баща му го съветваше:

– Лесно е да се подадеш на егоистичния начин на живот и да се изолираш, вместо да помогнеш на другите, но това води до горчиви последствия.

– На мен и така си ми е добре, – смееше се Йото.

Баща му не се предаваше и продължаваше:

– Двама са по-добре от един. Те взаимно ще постигнат повече. Ако единият падне, другият ще го повдигне. Насърчават се. Заедно могат да устоят на атаките.

Йото не бе съгласен. Но утре ако изпадне в беда, дали ще се намери някой да му се притече на помощ?

Тъмни облаци забулиха небето, но не заваля. Привечер мъгла покри всичко и така се задържа до сутринта.

Веселин бе обезкуражен. Приятелката му Камелия го бе огорчила.

Той лежеше цяла нощ без да мигне. Така го завари утрото.

Баща му влезе, погледна го и попита:

– Какво те измъчва?

– Какво означава човек да обича несериозно? Как да разбера кога обичам истински и кога несериозно?

Да, тези въпроси не бяха леки. За тях се изискваше може би по-голямо разяснение.

Бащата се почеса по главата и отговори само с няколко думи:

– Любовта е жертвена. Тя не очаква нищо в замяна.

Веселен въздъхна дълбоко и добави:

– С други думи, само жертвената любов е истинска.

Бащата кимна в знак на съгласие.

Това бе напълно достатъчно за Веселин. Той знаеше как по-нататък да действа.

Времето отново се стопли. Е, не е като през лятото, но поне не е студено, а слънцето смело надничаше зад облаците.

Павел се бе сдружил с момчета, които имаха лоша слава в квартала. Баща му не бе съгласен с това положение.

За това днес бе решил сериозно да поговори със сина си по този въпрос.

Павел не посрещна със ентусиазъм това начинание на баща си. Бе навел глава и слушаше поучението му, търсейки начин как да се измъкне.

– Разбери, – започна бащата, – компромисът не работи. Както и да го погледнеш все изгаряш.

– Но нали подобрявам и променям слабите си решения, – възпротиви се Павел. – Лошите асоциации няма да ни навредят.

– Сигурен ли си? – баща му го погледна строго.

– Те ще се подобрят, – малко несигурно добави Павел. – Нашето добро ще изтрие тяхното лошо.

– Както и да го въртиш ти се омърсяваш в самия процес, – поклати глава бащата.

– Е, може би не винаги ….

– Представи си един дъждовен ден. Ти слагаш на ръцете си бели ръкавици. След това отиваш в градината и взимаш топка кал. Мислиш ли, че калта ще стане бяла като ръкавицата?

– Е, ръкавиците ще се изцапат, – смънка Павел.

– И това ще става всеки път, независимо колко се стараеш. Калта си е кал. Тя не може да се изчисти, поне по начина, по който ти предлагаш.

Павел само въздъхна, а баща му продължи:

– Просто казано: Не се заблуждавай. Лошата компания покварява добрите нрави.