Стилян отново се бе огорчил. Бяха се отнесли с него недобре, а той не го заслужаваше.

Баща му след като го видя отбеляза:

– Навярно е много обидно, но помисли. Исус не заслужаваше да бъде разпнат, но какво каза?

– „Те не знаят какво правят“, – въздъхна тежко Стилян.

– Ако следваш Христос, трябва да обичаш като Него, – прибави бащата.

– Когато ме нараняват, аз се обиждам, – призна си Стилян. – Може би вместо да се съсредоточа върху собствената си болка, трябва да се запитам, защо са го направили?

– На прав път си, – усмихна се баща му. – Когато някой е груб с мен, просто му се усмихвам.

– А когато приятел не е съгласен с мен? – Стилян с очакване вдигна поглед към баща си.

– Вие сте различни, но това не променя твоята вечност. Замислял ли си се, че повечето неща, които ни обиждат, нямат вечно въздействие.

– Но може да има лоши последствия, – тъжно поклати глава Стилян.

– Може да отблъснеш хората, когато те обиждат, но по този начин може да ги отдалечиш от Христос.

– Ако някой се спъне заради мен, – Стилян разроши косите си с длани и разтърси главата си, – не …. дори не искам да мисля за това.

– Когато можеш да покажеш на някого любов, въпреки че те е наранил, той ще види в теб Исус, – баща му го потупа по рамото насърчително. – Остави обидата и я замени с любов.

– В крайна сметка вечното въздействие се открива, когато показваме любов един към друг, – усмихна се Стилян.

Угриженото му лице се бе прояснило. Радостта бе заела отново своето място в сърцето му.

Надка целуна мъжа си и тичайки надолу по стълбите му припомни:

– Като станат децата, направи им сандвичи и им дай малко грозде.

Гроздан отиде в кухнята и веднага се зае с приготвяне на храната. Той знаеше, че децата, докато още са сънени, тичат веднага на масата и искат да ядат.

Не мина много време и двамата братя се появиха.

Бащата поднесе чинията със сандвичите, но Кирил направи кисела физиономия:

– Как очакваш да ги ядем такива?

– Че какво им има? – попита бащата.

– Мама прави сандвичите във форма на мечета и зайчета, – поясни Здравко.

Гроздан опита да оформи сандвичите по желания образ, но не се получи. Те се начупиха на произволни парчета и според децата:

– Сега изобщо не стават за ядене.

Отчаян бащата им поднесе грозде, но разряза чепката на половина по дължина.

– И как мислиш, че ще го ядем това? – попита възмутен Здравко.

– Не можа ли да ни го разкъсаш на по-дребно?! – добави Кирил.

– От къде да знам за тези ваши капризи? – вдигна ръце Гроздан. – Защо храната трябва да има специфична форма? Нали вкусът е същия?

Двете момчета обърнаха гръб към масата.

– Недей те да капризничите, просто яжте каквото ви е сложено! – извика Гроздан.

Но това не помогна.

– По-добре да умрем от глад, вместо да ядем това … – Кирил изгледа с отвращение жалките остатъци на масата.

Двамата братя се изправиха и тръгнаха към стаята си.

Малката Люси бе много любопитна. Нейните „защо“ нямат край.

Днес дълго бе мълчала и това доста озадачи майка ѝ, но не бе за дълго.

– Защо светът е цветен? – попита малкото момиченце.

А, ето какво бе вълнувало малкото създание!

– В действителност няма цвят като такъв, има дължини на вълните, които мозъкът обработва. Цветът вече е създаден в мозъка, той е илюзия, – опита се компетентно да обясни бащата ѝ.

– Защо са необходими цветовете? Защо светът е нарисуван по този начин? Защо кръвта е червена, а не зелена…. – нестихващите „защо“ пак започнаха.

Баща на Люси се почеса по главата и поясни малко мъгляво:

– Това са просто настройките за обработка на дължината на вълната….

Детето отвори уста неразбиращо и преди да се появи следващия въпрос, бащата продължи:

– Параметърът се променя, както в редактор на снимки и цветовете на света се изместват … Може да се предположи, че първоначално е имало различни опции за оцветяване на света и цветовете са скочили произволно, всеки по свой начин. Изглежда за избора им и ние имаме вина….

– Какво е цвят? – Люси продължаваше да пита, тя нищо не бе разбрала от обясненията на баща си.

Този път баща ѝ се затрудни сериозно, но той продължи смело напред:

– Ако бе имал някакъв цвят, за да ми подскаже, че съм сменил променлива в компютъра, тогава щеше да ми е по-лесно.

Изведнъж го осени прозрение и той продължи:

– Цветът е свойството, което определя версията на обекта. Например да вземем една череша. Ако я видим в черно – бяло, няма да можем да определим кога са узрели плодовете ѝ. Само чрез боцкане, скубане, дъвчене, плюене… Цветът ни дава информация за промените в съзряването. Плодът преминава от зелено към червено.

Това бе много дълго и трудно смилаемо за Люси, но тя някак по свой начин си обясни нещата. Усмихна се и изказа своите заключения:

– Като при светофара. Ако човек не познава цветовете му, ще се удари лошо и може да умре.

– Да,…. И така може да се каже, – смънка бащата. – Предполагам, че цветовете са се появили, за да се разграничи степента на промяна на обекта, неговата зрялост.

В Люси напираха още въпроси: „Защо снегът е бял? Слънцето наистина ли е жълто?…“

Но като видя уморената физиономия на баща си, се отказа.

За днес стигаше. Утре може пак да попита.

В малка работилница с предверие към улицата, което бе превърнато в магазин работеше Емил.

Неговите модели се отличаваха с голяма прецизност.

Често пред вратата му имаше опашка от чакащи клиенти.

Съветваха го:

– Разшири производството си. Наеми за това хора.

– Не, – отвръщаше той, – обичам нещата да са малки и контролируеми.

– Какво ще ти пречат другите хора, които наемаш, нали ти ще ги контролираш?

– Не искам да се нуждая от клиентите си повече, отколкото те от мен.

Емил бе същият и в къщи. Пазеше мислите си и чувствата си, за да не показва, че се нуждае от нещо, което могат да му дадат съпругата или децата му. Тъй като нищо не споделяше с тях, те изобщо не го познаваха.

Освен това Емил нямаше близки приятели.

Всичко тръгваше от детството му. Баща му казваше:

– Мъжествено е да не се нуждаеш от никого.

И наистина Емил рядко виждаше баща си, защото за него бе важна кариерата. В очите на сина си той бе силен и смел, защото от никой не търсеше помощ или подкрепа.

Така и израстна, с чувството, че трябва да се справя сам с живота без чужда помощ.

За това и живота му бе самотен, но той не разбираше колко много губи.

Човек се нуждае от помощта на другите, а понякога и той може да бъде необходим за някого.

Ангелина очакваше скъп гост. Щеше да я посети баща ѝ.

За това тя веднага се залови да почиства и оправя дома си. Купи свежи цветя, които разположи по стаите, за да изглеждат по-красиви.

– Исках домът ми да изглежда привлекателен, удобен и приятен за очите му, – влизаше от стая в стая тя, като оправяше по нещо.

Изведнъж я осени чудесна мисъл. Ангелина се усмихна и си каза:

– Ако се чувствам така за краткото посещение на моя земен баща, колко повече грижи би трябвало да полагам за дома си всеки ден, след като моят небесен Баща живее тук.

Тя въздъхна и продължи:

– Не умея много добре да подреждам, но съм мотивирана, че моята къща е и Негов дом. За това се старая да е чист и уютен. Няма нова електроника или подобни придобивки, но бих искала да е приятен за очите Му. Разбира се всичко това е съобразено с времето, с което разполагам и колкото ми позволява бюджета.

Тя плесна с ръце и се завъртя на място.

– Искам всеки, който прекрачи прага на моя дом, да разбере веднага, че тук живее Бог. Надявам се, Неговото присъствие да е очевидно от красотата в стаите и вътрешната атмосфера на топлина и любов.