Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Когато беше малка, баща ѝ не я хвалеше изобщо, сякаш не забелязваше старанието ѝ. Каквито и оценки да изкараше в училище, за него бяха недостатъчни. Искаше да направи нещо по-особено, за да я забележи и да я похвали.

Когато стана тийнейджър баща ѝ ги напусна и заживя с друга жена. От тогава повече не го видя.

Сега я терзаеха гузни мисли. Често си задаваше въпроса: „Ако бях съумяла да постигна по-добри резултати, които да удовлетворяват баща ми, дали нещата нямаше да се развият по друг начин?“

Женена е. Има си двама тийнеджари и се страхуваше да не ги загуби. Ако знаеха как нейния баща не е сметнал, че тя е достойна за обич, как ли щяха да се отнесат спрямо нея. Целият ѝ живот беше белязн от този страх.

Тя беше отхвърлена и наранена, жадуваща за обич и похвала.

Един ден Бог я срещна. Той ѝ дари радост и мир. Но раните от детството ѝ пречеха да възприеме Бог по правилния начин. Тя се страхуваше да не сбърка , притесняваше дали върши правилно нещата. Възприемаше Бог по-скоро като съдия, очакваше всеки момент да изрази недоволството си от нея. Тя оприличаваше Бога на вечно недоволния си баща, който я изостави.

На едно от богослуженията в църквата, Бог я докосна по чуден начин и тя усети и позна безкрайната Му любов.

Обикаляха пазара. На ъгъла видяха просяк. Седнал на чувал от зебло. Изглежда това беше единствената му вещ. Просякът беше сляп. Това забелязаха, когато той вдигна поглед привлечен от шума на стъпките им. Очите му бвха замрежени от млечно бяла мъгла.
Слепецът протягаше към всеки минувач ръка за милостиня. Този жест силно ги докосна.
Те бяха баща и дъщеря. Бедността не беше гостенин в техния дом.
Двамата се спогледаха и без нищо да си казват, отидоха и купиха храна.
Върнаха се при просяка. Момиченцето взе храната и се приготви да я даде на просяка. Но баща ѝ каза:
– Събуй си сандалите преди това.
Момичето не разбра, защо трябва да направи това, но послуша баща си.
След това отминаха и оставиха човекът да се нахрани.
– Татко, нали обувките се събуват само пред монах, в знак на почит, заради делото, на което се е отдал?
– Всички сме просяци, – каза мъжът. – няма значение как сме облечени в дрипи, расо или копринени дрехи. Всички искаме от живота едно и също. Този просяк може, би слепец по рождение, израстнал в нищета и изстрадал навярно много, съзира онази красота, заради, която не губи желанието си да живее. За това заслужава дълбоко уважение.
Също както протегнатите ръце на слепеца, човешкия дух чрез Господа може да се извиси над хаоса и разрушението и да разтвори криле за полет.

Валери просто седеше до нея и я наблюдаваше. По лицето на Сашка се бе изписал страх.

– Едва ли те се слуша за взаимоотношенията с баща ми, – едва каза Сашка и наведе очи.

– В момента нямам друга работа. Може да ми е отполза, – усмихна ѝ се Валери и ѝ намигна.

– Той просто ме ….мачкаше, – започна неуверено тя, – още от самото начало, не физически. Не ме е удрял нито веднъж, но ми се подиграваше, унижаваше ме и винаги ме пренебрегваше. Засрамваше ме пред другите хора. Kогато се опитвах да им отговоря, той им казваше, да не ми обръщат внимание, защото нямам грам мозък в главата си, а след това се смееше и казваше, че се шегува. Вечно ме сравняваше с брат ми, дори и когато вършех нещата по-добре от него. Oгорчаваше ме, а после планираше разни глезотии, които отлагаше в последната минута. Забравяше рождения ми ден. Исках да е доволен от мен, да ми се усмихва. Когато станах на седем се промених. Започнах да му се опълчвам и да споря с него. А така нещата ставаха все по-зле. Той ужасно се ядосваше. Брат ми никога не правеше така, той се примиряваше с всичко.

– Разбра ли защо не те харесва? – попита Валери.

– Някакъв пиян чичо казал на брат ми, че майка ми е подлъгала татко да се ожени за нея, като забременяла нарочно. Той много я мразеше. За това сигурно e мразел и мен. Често си мисля, че той е искал син, но му се е родила дъщеря. Така той останал, докато майка ми му роди момче. Когато брат ми се появил той ни напуснал….. Извинявай, че ти казах, че приличаш на баща ми.

Болката в нея беше утихнала. Тя  му се усмихна и каза:

– Спомням си, как веднъж ми каза, че приличам на майка ти. Тя каква е била?

– Също като теб. Истинска лъвица. Тя бе единствения човек, който ме изобличаваше и ми казваше нещата направо. Едно от нещата, когато порасне човек е, че среща хора, които имат смелостта да му кажат истината, но за съжаление те са много малко. Всеки от нас си живее загърнат в някакъв удобен пашкул. Мисли си, че е велик, невероятно умен и за всичко е прав. Но все някой трябва да разкъса този пашкул, за да осъзнаеш, че нещо не е както трябва и тогава да започнеш да се променяш и изграждаш.

Той докосна рамото ѝ и се взря в очите ѝ. Те излъчваха топлина и неповторим блясък. Това беше същата онази лъвица, която познаваше, но опитомена, готова да обича истински, да прощава, да насърчава и да се изгражда истински.

Той се появи на първия му мач, след осем годишно отсъствие. Тони никога няма да забрави този ден.

Беше ветровит следобед, а небето се бе намръщило сиво като олово. Всеки момент се очакваше да завали.

Обикновено Тони не гледаше към публиката, но този път направи изключение. И той беше там, неговия баща.

Косата му беше побеляла на слепоочията, раменете му изглеждаха по-тесни от преди, а талията му беше станала широка.

Може би се чувстваше неловко, но с нищо не го показваше. Само кимна на Тони.

Цели осем години …. На Тони му се искаше да заплаче, но знаеше, че не трябва. Погледна краката си. С усилие ги накара да се задвижат. Измина цялото разстояние до вратата и заби топката отдясно на вратаря…..