Петър бе ревностен християнин. Хората имат коли, църкви, … а той само един кон.
Ще попитате:
– За какво му е този кон?
За да разберете добре това, трябва да уточня нещата.
Територията, която обикаляше Петър, за да проповядва и призовава хората към покаяние, бе хълмиста. Пътища нямаше. Човек може да върви доста време без да срещне никого по баирите.
С кон също не бе леко, но Петър при трудните терени слизаше от животното и го водеше за юлара. Конят бе благодарен, защото из каменистите места можеше да си счупи краката.
Петър трябваше да преминава през дерета, гори и трудно проходими храсталаци, но това не пречеше на работата му. Беше вечно усмихнат, готов да обяснява: Кой е Исус Христос и какво Той е направил за нас хората?
От дългите преходи и малките почивки Петър бе отслабнал и често изглеждаше изтощен.
Веднъж бе гост на един едър и як мъж. В махалата му викаха Горан Пенкин. Той бе отраснал без баща, но баирите добре му се бяха отразили. Плещите му бяха като гранитни скали, а за юмруците му да не говорим ……
Горан погледна слабичкия Петър, усмихна се и попита:
– Хубаво говориш и добри неща казваш, но защо толкова се различаваш от коня си?
Гостът с учудване погледна домакина.
– Виж, – засмя се Горан, – твоя кон е красив и охранен, а ти си слаб, кокалест и изпосталял.
– Аха, – додаде Петър и реши да се пошегува с грамадния мъж. – Ами работата е там, Горане, че аз се грижа за коня си и го храня, пък за мен бдят вярващите от тази хълмиста област.
