Душата я болеше. Светла изпитваше болка и срам. Тя бе изоставена.

Този, който трябваше да ѝ помага, не бе до нея.

Валери бе с нея, но само тялом. Той бе емоционално извън обсега ѝ, поради собствените си зависимости.

Страхът бе сграбчил Светла и не я пускаше. Тя използваше собственото си натрапчиво поведение, за да намери комфорт и дистанция от чувството си на изоставеност.

Иванка бе преминала през всичко това. Тя виждаше как Светла се измъчваше и искаше да ѝ помогне.

Един ден Иванка хвана Светла за ръката и ѝ каза:

– Бог иска да ни даде такава увереност в отношенията ни с Него, че да можем да се освободим от страха, получен вследствие на това, че сме изоставени и да преодолеем белезите му.

Светла я погледна и тъжно се усмихна.

– Той може да компенсира всичко, което сме пропуснали в миналите си връзки, – продължи Иванка.

Светла само поклати глава, недоверчиво.

– Той може да заеме мястото на този, който не е до нас, – още по-настойчиво каза Иванка.

В очите на Светла се появи искра надежда.

– Чуй ме, момиче, ти не си единствената, която минава през такъв труден период, – Иванка прегърна Светла и добави, – има време да скърбим за загубите, но Господ може да ни извика от скръбта и да ни даде нова радост.

Светла се разплака.

– Бог ни избавя от срама и изоставянето, като ни посреща с радостта от възстановяването, – Иванка майчински я притисна до себе си.

Данчо и Елена се харесаха веднага щом се видяха. Тогава бяха още студенти в университета, но учението не пречеше на любовта им.

Скоро след като завършиха успешно висшето си образование, се ожениха.

Живяха дълги години щастливо, но …

Един ден лекарят каза на Данчо:

– Елена има Алцхаймер.

– Но тя е едва на 47 години, – възкликна изумен Данчо.

– Това не променя нещата, – тъжно поклати глава докторът.

Данчо се съгласи и дълги години обслужваше съпругата си като болногледач.

Когато го питаха:

– Не ти ли е тежко? Тя дори не те познава.

Данчо само се усмихваше и добавяше:

– Болестта на Алцхаймер ми даде възможност да обичам и да служа на съпругата си по начини, които бяха невъобразими, когато се съгласих да сторя това.

Той противопостави действия на служение с тези, които преливаха от любящо сърце.

Само една дълбока и постоянна любов можеше да му даде сили да я подкрепя всеки ден.

Такава жертвена любов виждаме у Бога към нас, Който изпрати Исус да умре за нашите грехове.

Този акт на саможертва, мотивиран от любов, промени света ни завинаги.

Димитър бе силно развълнуван:

– Какво означава да си смирен?

– Истинското смирение означава да мислиш правилно за себе си, – обясни спокойно баща му. – Ето и апостол Павел казва: „Считайте другите за по-добри от себе си“.

– Как така по-добри от мен? Ами ако аз съм по-добрият? – начумери се Димитър.

– Тези думи изразяват съзнателна преценка, основана на внимателно претеглени факти. Да кажеш, че смяташ другите по-добри от себе си означава, че осъзнаваш мястото си.

Димитър се замисли, а баща му продължи:

– Истинското смирение аплодира успеха на другите. За това трябва да отдаваме почит на такива повече, отколкото искаме за себе си.

– Виж, не бях възприемал нещата така, – призна си Димитър.

– Исус е нашия пример, трябва да гледаш на Него, – посъветва го баща му.

– Вярно е, – съгласи се Димитър.

– Той бе доволен да бъде дърводелец, щастлив да Го объркат с градинаря. Освен това послужи на учениците си, като им изми краката. Щом Исус е готов така да ни почете, не можем ли да го направим и ние на другите?

– Да, – поклати глава Димитър, – трябва да смятаме другите за по-важни от себе си.

Бащата се усмихна, потупа сина си по-рамото и добави:

– Това прави любовта.

Марко се прибра в къщи. Бе разстроен.

– Какво ти е? – попита Милена.

– Казаха ми, че бай Кольо вече не знае кой е. Добър човек беше, но откакто се разболя …

– Деменция, – въздъхна съчувствено Милена. – Колко тъжно е да забравиш собствената си самоличност.

Внезапно Марко осъзна нещо, което силно го порази:

– Бай Кольо може да е забравил кой е, но колко често забравяме нашата идентичност в Христос? Може да знам името си, но забравям кой съм – син на Всевишния!

– Лесно се вижда деменцията на някой друг, – тъжно се усмихна Милена.

– Май е време да си зададем няколко въпроса, – започна тежко Марко. – Имаме ли духовна деменция? Продължаваме ли да забравяме важни подробности за ходенето с Христос, нашия окончателен дом в рая, как да вървим по тесния път?

– За разлика от бай Кольо, на когото ще му дадат лекарства, за да му помогнат да се опомни, – подчерта Милена, – ние имаме богослужения, изучаване на Библията и молитва с вярващите, които ни помагат.

Не забравяй, кой си в Христос!

Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.