Никола и Петър разсъждаваха върху безсмислието на живота.

– Удоволствието е безразсъдно и суетно, – твърдеше Петър.

– Защо мислиш така? – попита Никола.

– То не постига нищо. Търсенето на удоволствие може да ти причини само големи разходи на време и пари, – обясни Петър.

– Е, да, – съгласи се Никола, – има разточителство в това.

– Освен това удоволствието е гонене на вятъра. Опитваш се да уловиш нещо, което не може да бъде уловено, – продължи настойчиво Петър.

– Не винаги е така ….

– В този свят удоволствията са мимолетни. Колкото повече очакваш да получиш от него, толкова по-неудовлетворен оставаш, – настояваше на своето си Петър.

– Ако човек търси само удоволствие в живота си, – присви очи Никола, – възможно е да не се чувства напълно удовлетворен.

– Какви удоволствия търсиш, за да се освежиш и обновиш? – настървено попита Петър.

– Зависи от случая, – нерешително отговори Никола.

– Мисля, че от присъствието на Бога в Неговото Слово, човек се чувства напълно задоволен, – затвърди позицията си Петър. – Не различните и разнообразни промени в света ще изпълнят със смисъл живота ни. Истинската радост и удовлетворение можем да намерим единствено в Исус Христос, нашия Господ.

Лекарят прегледа малкия Методи. Върху тялото му бяха открити няколко неочаквани петна.

На момчето бяха поставени няколко инжекции, след което мястото на инжекциите бе покрито.

Дойде денят, в който трябваше да се премахне това покритие.

Методи извика притеснен:

– Не, страх ме е ….

Баща му искаше да го успокои, за това го погали по главата и добави:

– Сине, знаеш, че никога не бих направил нещо, което би те наранило.

Бащата искаше синът му да му се довери и да не се страхува от процедурата.

Методи не е единственият, който трепери пред лицето на дискомфорта.

Хирургии, раздяла с любими хора, умствени или психологически предизвикателства и много други предизвикват нашите страхове, въздишки, плач и стенания.

Какво да правим, когато неудобствата в живота събуждат страховете ни?

Можем да се доверим на нашия небесен Баща.

Чу се вик от кръста:

– Свърши се!

– Какво се свърши? Дългият в историята план за изкупление на човека. Посланието на Бог към хората.

– Не, делата, извършени от Исус като човек на земята, бяха завършени.

– Това вик на поражение ли бе?

– Едва ли.

– Не вик на отчаяние, а вик на завършеност, на победа. Вик на удовлетворение.

– Дори може да се каже вик на облекчение: „Вземи ме у дома“.

– Елате, десет хиляди ангели и Го отнесете в при Неговия Отец.

– Той заслужава почивка.

Да, наистина битката приключи! Свърши се!

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.