Само за три месеца животът на Валери Симеонов се разпадна. Икономическата криза разруши бизнеса му и стопи богатството му. Автомобилна катастрофа отне живота на сина му.

Валери едва бе преодолял шока, когато нов удар го връхлетя. Майка му получи сърдечен удар и почина. Вследствие на всичко случило се, жена му изпадна в депресия, а дъщеря му непрекъснато плачеше за невъзвратимата загуба на близките им.

Валери стоеше на колене не веднъж. Устата му отчаяно шепнеше:

– Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Единственото нещо, което все още ме държи, е надеждата, че Ти Боже, Който си възкресил Исус, един ден ще освободиш мен и семейството ми от болката и ще преобърнеш живота ни към вечна радост.

Бог зачете това доверие и даде на Валери утеха, сила и смелост, да продължи напред. Семейството му лека-полека се възстанови от кризата.

Мина време и на Валери му се роди първия внук. Викът на това малко създание бе свидетелство за Божията верност.

Валери вече не стенеше в молитва: „Боже, защо си ме оставил“, а искрено се радваше:

– Благодаря Ти, Боже, че ме благославяш и върна радостта от спасението ми. Наистина, Господи, „Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост„.

Когато изглежда, че нищо не е останало, все още има надежда!

Данаил с трепет очакваше какво ще каже учителят му. Той много часове бе прекарал над тази картина, а сега беше дошъл момента, в който щеше да разбере как изглежда това, което бе нарисувал, в чуждите очи.

Учителят му бе много опитен в това. Той бе професионалист. Беше му показвал как да смесва боите, как да подчертае един образ спрямо друг, как да засили акцента върху дадена композиция, …. Наглед дребни неща, но необходими, особено за начинаещ художник.

За всичко това Данаил му беше благодарен, защото през годините на обучението, неговата ръка бе станала по-уверена и беше започнал да вижда нещата в света по друг начин.

Учителят мълчаливо застана пред картината му. Подпря с ръка брадичката си и дълго обхождаше с поглед цялото платно.

„Сега ще каже, че е ужасно“, – помисли си Данаил.

Но той не го направи.

Само тихо каза:

– Харесва ми цветовата гама и усещането за откритост. Дърветата в далечината могат да бъдат по-осветени. Групичките от плевели се нуждаят от по-меки ръбове.

Данаил очакваше критика относно цветовете и правилата на перспективата, но оценката на учителят му бе вярна и благоразположена.

Младият художник си отдъхна. Картината му не бе съвършена, но в нея имаше нещо. Той трябваше да продължи да търси и открива нови не достигнати висоти в това изкуство. Анализът на учителя му го подтикна да работи усърдно с ентусиазъм и да не се предава .

По същият начин Исус можеше да осъжда хората за допуснатите грешки, но когато го правеше Той го извършваше с много любов. Резултатът бе, че хората осъзнаваха какво са направили и благодарение на това, те поемаха правилната посока.

Исус се яви като източник на вечно удовлетворение.

В такива ситуации Учителят съчетава благодатта и истината. Неговата милост ни пречи да бъдем разбити и повалени от греховете си, а истината Му не позволява да мислим, че това е нещо несериозно, което може да се отхвърли с лека ръка.

Като осъзнаваме всичко това, защо не поканим Исус да ни покаже тези сфери от нашия живот, в които трябва да растем, за да се  уподобим на Него?

Вера бе атеистка. Каквото и да ѝ говореха, щом чуеше споменаването на Господ или Бог, веднага се отдръпваше. За нея това бяха бабини деветини, начин да се всява страх у хората.

Тя имаше една единствена дъщеря Моника, която стана още по-красиво момиче, след като навърши 15 години. Имаше си приятел Сашо, с когото ходеше къде ли не.

Един ден Вера бе притеснена без видима причина, но скоро загадката се разреши. Чу се звън по телефона и женски спокоен глас ѝ съобщи:

– Дъщеря ви Моника е катастрофирала. Била е с приятеля си на мотора му. Момчето почина, а момичето е с тежки наранявания и е в интензивното на градската болница.

Вера се разтрепери. Преодоля объркването си и хукна към пострадалата си дъщеря.

Там лекарят съчувствено ѝ съобщи:

– Имам много малък шанс дъщеря ви да оцелее. Трябва да бъдете силна и да се подготвите психически за най- лошото.

Краката на Вера се подгънаха и тя се строполи на пода. След като я свестиха, тя се надигна и излезе от болницата.

Вървеше и тя не знаеше накъде, а сърцето ѝ преливаше от скръб и отчаяние.

Мина покрай местната църква и се спря.

– Аз не вярвам в Бога, – каза си тя.

Но подхваната от някакъв неочакван импулс, влезе в храма. Вътре нямаше никой. Тя пристъпи срамежливо напред. Видя кръста, на който бе разпънат Исус Христос и спонтанно падна на колене:

– Господи, – мълвеше отчаяно Вера, – ако наистина Те има, помогни ми! Спаси моята Моника!

Тя продължи да се моли, изказвайки всичките си неволи в живота. Когато свърши, усети мир в сърцето си.

Няколко месеца по-късно Вера и Моника влязоха в църквата, за да благодарят на Бога за чудното изцерение.

Погледна се заекът през зимата, спомни си какъв беше през лятото и въздъхна тежко:

– Какъв кожух имам само?! През зимата бял, а през лятото сив. Ще ми се нещо по крещящо, забележително.

Замисли се заекът. Какъв цвят да избере за новото си кожухче?

– Ще си взема червеникаво като на лисицата, – реши накрая той. – Хубава и приятна е на вид тази шуба. Освен това останалите зайци ще се страхуват от мен и щом приближа градината ще бягат надалече от нея. Така всички моркови в лехата ще бъдат за мен.

Речено- сторено. Уши си червеникав кожух заекът и тръгна да се разхожда.

Отдалече, го видя лисицата, но не го позна.

– Ах, моята дружка от съседната гора май е дошла, – казала си тя. – Тъкмо ще си споделим с нея новостите и ще узная чуждите клюки за другата дъбрава.

Но когато лисицата приближи, усети, че нещо не е наред. Кожуха бе червен, но походката бе друга. Завъртя се тя внимателно наоколо и възкликна:

– Но това е заек!

Засмя се лисицата и се облиза лакомо.

– Тъкмо не съм закусвала тази сутрин. Добре ще ми дойде това зайче, – зарадва се хитрушата.

Когато видя лисицата, заекът хвърли кожуха и побегна. Горкият едва се отърва. Той вече не искаше да изглежда по-екстравагантен. Живееше му се.

Лисицата изпусна плячката си и със съжаление потупа с лапите си червения кожух.

От тогава заекът не смееше дори да си помисли, да променя нещо от това, с което Бог го бе дарил.

Вие знаете какъв е вълкът?! Вярно е , че в приказките го представят като лаком и глупав, но самото животно в природата е далеч по-умно.

Колко пъти овчарите са се изненадвали, когато част от глутницата привличала кучетата, а другата в това време отмъквала най-хубавото от стадото.

Но днес няма да се възползваме нито от едните, нито от другите споменати характеристики на вълка, а ще го облечем в нова роля, за да можем от приказката да си извлечем поука.

И така Вълчо решил да стане добър. Той се помолил на Бога за това и започнал да помага, както на животните, така и на хората.

А Злото не мирясало, веднага дотичало и гневно се развикало:

– Своята плячка на никого няма да отстъпя! Ще видим дали Вълчо ще успее да се въздържи от лошото и дали постоянно ще постъпва, както трябва?!

За беда дошъл и такъв момент, Злото изкушило Вълчо и той сгрешил.

Седнала Злината, усмихнала се самодоволно, запляскала с ръце на случилото се и предизвикателно започнала да гълчи:

– Не можеш да избягаш от мене!

Станалото – станало не можело вече да се върне назад.

Но това помогнало на Вълчо да стане по-умен.

Той отново застанал пред Бога и се помолил:

– Господи, предпази ме от злото и ми дай повече ревност да върша добро.

След това, както и да го уговаряло Злото, Вълчо останал невъзмутим. Той съвсем не му обръщал внимание.

Злото се ядосало. Разтреперило се от яд. Посиняло от злоба и забегнало.

И къде отишло?

На първото място, където не искали да чуят за Бога и да приемат Неговата благодат.