Павел често общуваше с баща си. За всичко се разбираха само една тема бе проблемна. Павел бе предал сърцето си на Господа и ревностно следваше Христос, а баща му бай Димитър нищо не искаше да чуе за Бога.

– Не вярвам на митовете записани във вашата Библия, – заявяваше категорично той.

Павел по всякакъв начин се опитваше да го убеди, че Бог има и това съвсем не са бабини измишльотини за успокоение на по-мекушавите, но всичко бе напразно.

Един ден бай Димитър пак засегна проблемната тема:

– Павка, ти си голям мъж вече. Имаш две висши образования, защитил си докторат, сега си преподавател в престижен университет. Как може да се завлечеш подир тия евангелисти? Къде ти е ума?

– Татко, това е истина, която всеки трябва да прозре ….

– Не ми говори пак твоите дивотии, – прекъсна го бай Димитър. – Казваш, че Исус е поел греховете ти на кръста вместо теб, добре, но ти всеки ден грешиш и продължаваш да грешиш.

– Татко, но аз се покайвам ….

– Ха-ха-ха и продължаваш да вършиш грешни неща, – засмя се бащата.

– Нали си християнин?! Защо съгрешаваш?

Петър наведе глава и дълго мисли. След това погледна баща си и отговори:

– Татко, аз съм като една недоизградена къща. Основата ѝ е здрава и стабилна, защото е изградена върху канара. Идват дъждове и бури, но не могат да я съборят, а строежът продължава ….

– И до кога ще строиш тази своя къща?

– Докато съм тук на земята, – усмихна се Петър, а очите му блестяха.

Бай Димитър махна с ръка, но за първи път се замисли сериозно върху думите на сина си.

Кой знае, той може също да е недоизградена къща, но каква основа си е избрал?

Петър често се караше с баща си. Един ден синът не издържа и каза:

– Няма да търпя повече натякванията ти. Ще изляза от къщи и повече няма да се върна.

Разгневен бащата се разкрещя на Петър:

– Върви, където щеш, но и аз няма да те прибера повече в дома си.

Петър хлопна външната врата и баща му повече не го видя.

Минаха години. На бащата му стана тъжно за сина му и той започна да се покайва за стореното:

– Какво направих? Прогоних собствения си син от дома. Как можах да го извърша!

И бащата реши да обиколи страната, за да открие сина си. Много градове обиколи, но усилията му бяха напразни.

Един ден, когато бащата споделяше своята тъга с един възрастен човек, той го посъветва:

– Дай обява във вестника. Навярно, той отдавна ти е простил, но се страхува от гнева ти и за това не се завръща.

Бащата последва съвета на мъжът и пусна следната обява във вестника:

„Петре, прости ми за болките и мъките, които ти причиних. Искам отново да се срещнем. Ще те чакам всяка сутрин на фонтана в центъра на столицата“.

Когато на другия ден бащата отиде при фонтана, завари стотина млади мъже. Всеки от тях се казваше Петър и очакваше среща със своя баща.

Това бе едно специално отделение. Тук лежаха всички с диагноза остра левкемия четвърта степен. Хората не бяха много, но за това пък имаха редица предимства пред другите болни.

При тях роднини и близки приятели можеха да влизат по всяко време. Те често се оплакваха на доктор Каменов:

– Какво можем да си говорим с тях. Те знаят, че са обречени …..

Но те идваха, усмихваха се и се опитваха да развеселят нещастника.

Каменов се радваше, когато ги виждаше, че отново идват. Понякога разказаните вицове и веселите истории от ежедневието стопляха атмосферата и се появяваше искрена, заразяваща усмивка върху устните на Пепа.

Тя бе постъпила отскоро в отделението, но изглежда тези посещения ѝ вливаха нова радост и удовлетворение.

На Пепа ѝ омръзна да лежи и тя на третия ден започна да се разхожда из стаята, дори седна до прозореца.

Когато я завари станала, Каменов и се скара:

– Вие не трябва да ставате!

– Това ще промени ли нещата, – усмихна му се Пепа.

– Не, – Каменов се обърка, – но не може да ходите. Анализите от изследванията ви са на труп. Вие не можете да живеете, а сте започнали и да ставате …..

Времето, което ѝ бе отпуснато да живее мина и Пепа не умря. Дори с апетит изяде наденицата и бананите, които ѝ донесоха. Самата тя се чувстваше добре.

Камен тъжно клатеше глава. Пепа му се чудеше.

Тестовете не се промениха. Кръвта капеше в леко розово, но въпреки всичко Пепа започна да ходи във фоайето и да гледа телевизия.

Каменов я съжаляваше. Любовта изисква да донасяш радост на другите, но на него това му бе много трудно.

– Докторе, какви бихте искали да бъдат моите тестове? Може би такива? – и тя бързо написа на едно листче някакви букви и цифри, а после съчувствено погледна Каменов и отиде в стаята си.

Сутринта малко след девет Пепа нахлу в кабинета на Каменов. Тя размахваше някакъв лист и възторжено викаше:

– Това са новите изследвания. Те се оказаха такива, каквито ви бях написала на листчето.

Каменов я погледна тъжно, но нищо не каза.

След няколко дни Пепа почина, а лекуващият я лекар преместиха в общото отделение. Там поне хора не умираха.

Тази жена на прага на смъртта получи Божията благодат. Всеки един ден за нея бе едно изключително чудо.

Колко много грешим, когато обезсърчаваме и не даваме място на радостта в живота.

Времето бързо се стопли. Дърветата цъфнаха. Не закъсняха и славеите със своите покоряващи песни. Появиха се и първите щъркели. Земята се пробуждаше.

Страхил и Досьо седяха на пейката под сливата в двора и тихо разговаряха. Стари приятели. Дружаха от как се помнят.

– Забелязал ли си колко често чувствата ни заблуждават? – въпросително наклони глава Страхил.

– Само действията и отношението ни към даден човек ни разкриват всъщност дали го обичаме ли не, – отговори бързо Досьо.

– Дори когато изследваме себе си, нашата преценка е грешна и изкривена, защото сме като слепи, – повдигна вежди Страхил.

– Обръщаме на една или две саможертви за деня, но в останалата част от него следваме собствените си желания и стремежи, – отбеляза Досьо.

– Тогава как бихме могли да стигнем до истинската любов, ако живеем в един егоцентричен и егоистичен свят? От къде да започнем? – плесна с длан по едното си коляно Страхил.

– Източникът на любовта е Бог. Това, което Той прави ни дава правилно разбиране за любовта, – поясни Досьо.

– Да, но ние не получаваме Божията любов по заслуги.

– Слава на Бога за Неговата милост, защото нито един от нас не заслужава любов Му, но в Христос сме получили Неговата любов по благодат, – тържествено обяви Досьо.

– Щом знаем източника на истинската любов и че чрез спасението сме я получили, то можем да обичаме не само Бога, но и останалите, – това звучеше като въпрос съдържащ в себе си отговора.

– Тогава любовта ни става катализатор на всичките ни действия, – доуточни Досьо. – Господ толкова силно желае ние смирено да влезем в Неговата любов и да я приемем. Той ще ни посрещне, където и да сме – в тъгата, в радостта, в разочарованието или в победата ни. Той иска да знаем, че наистина ни обича.

– Нека да отидем при Него с всичките си грижи, страхове, грехове и неприятности, да ги положим в краката Му и да получим Неговата благодат, милост и любов в замяна.

Григорий бе тръгнал към Светите земи, за да се поклони на гроба Господен.

На пътя го срещна ужасно грозно същество, което дори на човек не приличаше. По-скоро бе кълбо с бодли или шипове трудно можеше да се разбере, но се движеше и говореше.

– Къде отиваш? – попита кълбото.

– В Ерусалим, да се поклони пред гроба Господен. Ами ти накъде?

– О, аз съм смъртоносна болест. Обикалям пътищата, за да си прибера моите пет хиляди човека.

Григорий побърза да се отдалечи от това чудовище и с примряло сърце продължи нататък.

От това, което поклонника чу по-нататък му щръкнаха косите. Маса хора бяха покосени от смъртоносна болест, която бързо се разпространяваше между хората.

На връщане Григорий пак срещна кълбото.

– Ти излъга, – смръщи вежди поклонникът, – каза, че ще вземеш само пет хиляди, а те са много повече.

– Не съм те измамил, – отговори кълбото, – аз си взех моите пет хиляди.

– А останалите? – попита строго Григорий.

– Те умряха от страх …..