Поради разбитият път, на много места по него се появиха големи и малки пукнатини. Но тази, за която става дума се бе оформила като доста голяма дупка с дълбочина около двадесетина сантиметра.

Заваляха дъждове и на това място се образува локва. Колко много се гордееше тя с появата си. Оглеждаше се отвсякъде и си мечтаеше на глас:

– Ще ме забележат веднага, няма начин да ме подминат и веднага ще ме отбележат на географската карта.

Във въображението си видя малко синьо петно, което добре контрастираше на околността.

– Добре ще изглеждам на картата, защото имам равни брегове, – самодоволно се усмихна локвата.

Мечтите ѝ не спряха дотук. Те тичаха неудържимо напред, покорявайки една след друга висотите, които я отвеждаха към още по-голяма известност и слава.

– Тук на този бряг може би ще изградят профилакториум, а може и почивна станция. По нататък може да има пристан, а защо и не по-голямо пристанище?!

Странно защо никой не ѝ обръщаше внимание?

Е, това е разбираемо, но ….

Размечта се локвата и в това нямаше нищо лошо. Нали всеки иска да намери своето подобаващо място в живота.

Но и до сега локвата още не е открита. И защо ли?

Отдадена на бляновете си, тя полетя във вихъра на мечтите си, а на земята от нея остана сухо вдлъбнато място, което напомняше, че пътят се нуждае от ремонт.

Самуил бе вперил поглед в дървото, което се виждаше най-добре от прозореца. По него имаше изсъхнали клони, които трябваше да се орежат.

Наблюдаваха се и множество зелени филизи, които бяха като че ли нарочно струпани на едно място. Един добър градинар би ги окастрил, може би щеше да остави едно, най-много две от тях.

Самуил обичаше музиката и бе посветил живота си на нея. Сега наложената изолация поради карантината, го бе малко депресирала. Той сядаше пред пианото, но това, което изтръгваше от клавишите му, не го радваше.

Гледайки към раззеленилото се дърво, Самуил си каза:

– Едно дърво процъфтява, когато тежките му клони и външната зеленина се подрязват, така че да могат да се насочат хранителните ресурси към останала част от дървото. А не е ли така и с музиката?

Той разкърши рамене и започна замислено да крачи из стаята.

След малко монологът му продължи:

– Музиката не е колекция от случайно събрани ноти. За да се създаде красива песен, човек трябва да подрязва „чуждите “ звуци.

Мислите му го обърнаха към собственият му живот.

– Същият принцип, – продължи разсъжденията си Самуил, но вече в друга посока, – може да се приложи и към собственият ми живот. Ако искам животът ми да се превърне в свята песен, трябва да премахна това, което ненужно го обременява.

Изведнъж спря насред стаята и се запита:

– От къде идва това ненужно бреме? От нещата, които знам, че са неправилни, а допускам компромис със тях. Тогава песента няма да звучи ясно и завладяващо, а ще дрънчи и скрибуца с едно натрапващо се оправдание: „И другите така правя“……

Самуил внезапно млъкна. След няколко минути отново се чу гласът му:

– Но това няма да бъде музика излъчваща любов, милост, прошка, …., а някаква какофония от звуци без всякакъв синхрон. И какво излиза?

Самуил погледна отново дървото.

– Нужно е да да позволя на Създателят ми да окастри ненужното в мен, за да преизобилва Божията сила чрез мен в музиката, която ще прелива от душата ми.

Коренът на еврейската дума за песен ז-מ-ר има друго значение и то е „подрязвам“. Може би сега по-ясно разберете връзката между песен и подрязване.

Станимир разпалено размахваше ръце.

– Вдъхновяващо е, когато гледаш хората да са отдадени на нещо и да преследват настървено мечтите си.

– Ето Минка, – подкрепи го Атанас, – завърши само за три години колежа и веднага пое задача, която напълно я ангажира.

– Тони искаше много да има кола, – обади се Стефан. – Той е сладкар. Печеше и продаваше торти и това го правеше доста усърдно, докато събра необходимата сума.

– Борисов, – спомена идола си Стамен, – си е поставил за цел, с продажбите си да задоволява нуждите на сто нови хора всяка седмица.

– Това са нечии стремежи, в които нищо лошо не виждам, ако не се прекалява, – поклати глава бай Дамян, който седеше на близката пейка и слушаше разговорът на младежите, – но има по-важни неща които трябва да търсим.

– И какво е по-важно? – напери се Станимир.

Останалите погледнаха недружелюбно старецът, който се намеси в разговорът им без някой да го е канил.

– В отчаянието си, борейки се в пустиня, цар Давид викаше: „Боже, Ти си мой Бог, от ранина Те търся. Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, в една пуста, изнурена и безводна земя“ и Бог го привлече близо до себе си, – каза спокойно бай Дамян. – Дълбока духовна жажда на Давид можеше да се задоволи само в Божието присъствие.

Младежите го зяпнаха изумени, а възрастния човек продължи:

– Давид си спомняше за срещите с Бога, как живееше в Неговата всепобеждаваща любов и единствено бе удовлетворен, когато хвалеше ден след ден Господа.

– Ти се майтапиш, – нерешително, съвсем тихо каза Станимир.

– Дори през нощта размишляваше за Божието величие и признаваше Неговата помощ и защита, – усмихна се старецът.

– И ся к’во? – повдигна рамене Стефан.

– Божият Дух ни изобличава за греховете ни и ни приканва искрено да търсим Бога. Само от Създателят си можем да черпим всички добри неща, – заключи бай Димитър.

Една част от младежите подигравателно и пренебрежително се отнесоха към думите на възрастния човек, но други, макар че бяха много по-малко, сериозно се замислиха.

Даниел бе млад нигериец. Преди няколко седмици той реши да следва Христос, щом чу какво Исус бе направил за него.

Измина цял месец и Даниел реши да се завърне в селото си, за да сподели радостта, която бе преживял и спасението, което бе получил.

Докато говореше на съселяните си, младият мъж изобщо не забелязваше, гневните им погледи. Накрая те не издържаха приказките му и го пребиха от бой. След това бездиханен го оставиха да умре.

На следващия ден Даниел дойде в съзнание и си каза:

– Навярно неясно съм обяснил вярата си. Ще отида отново да им кажа.

Този път жените се нахвърлиха върху него и му нанесоха жесток побой. След което го оставиха да умре.

Минаха два дена и Даниел отново дойде на себе си.

– Не можах да им обясня точно нещата …

И той се върна за трети път в селото да говори на хората там.

Този път хората се разплакаха от думите му. Те бяха покорени от неговото постоянство.

Така това село бе спечелено за Господа.

Ако сте се уморили да споделяте добрата вест за Исус с приятели, семейството си и близките си, защото те не желаят да ви слушат, не забравяйте, че ние споделяме благата вест не само с думи, но с действията и живота си.

Без постоянство няма успех. Ако достатъчно дълго и достатъчно силно чукате на дадена врата, със сигурност ще събудите някого.

Докато ровеше в боклукчийската кофа за бутилки, хартия или други неща, които можеше да предаде на изкупвателния пункт Манчо намери малък пакет в който имаше пачка от столевки.

Кой имаше повече нужда от него сега за пари?

Но той реши друго и се насочи към дома, където приемаха бездомници като него.

Предаде пакета с парите на управителя на приюта и му каза:

– Трябва да се издири собственикът.

Управителят бе на друго мнение, но като видя сериозното лице на Манчо неохотно се съгласи:

– Добре, ще отида до полицията. Нека те го издирят.

Скоро този, който чиито бяха парите, си ги получи.

Честността на Манчо не остана тайна и местите вестници отразиха новината.

Това предизвика спонтанна щедрост в малкия град и околностите му. Чу се и в столицата.

Богати бизнесмени започнаха да даряват щедро нуждаещи се и подкрепяха множество благотворителни мероприятия. Не забравиха и Манчо.

Каква ирония! Бездимният Манчо, които бе безкористен преподаде най-важният урок по благотворителност.

Нека помолим Господа, да ни помогне да бъдем с отворени ръце и сърце, за да бъдем Неговите ръце и да отразяваме Неговото любящо сърце за този свят.