Марко и Стефан седяха един срещу друг и тихо разговаряха.

– Как би нарекъл Великден през тази година? – попита Стефан.

– Какво мога да кажа, – повдигна безпомощно рамене Марко. – Плановете за пътуване са отменени. Църквите остават празни, докато болниците се пълнят. Семейните събирания се заменят с разговори по телефона или чатове. Поради епидемията, голяма част от хората са затворени. Радостта от празника е отстъпила място на страха, изолацията и траура за тези, които сме загубили.

– Тъжен, изключително тъжен Великден, – съгласи се Стефан.

– Но знаеш ли, – Марко погледна приятеля си в очите, – че първата Пасха е предшествана от мрачни климатични промени, болести по животните, а след това и смъртта на първородните в Египет.

– Това, че се чувстваме затворени и изолирани по никакъв начин не може да се сравни с робството на евреите, – тъжно поклати глава Стефан.

– Но поне можем да се причислим към молитвите им за освобождение, – нерадостно се усмихна Марко.

– Е, – добави Стефан, – сега като сме лишени от обредите, то можем по-добре да си спомним за страданията на Христос.

– Най-голямата утеха на Великден тази година е, че Бог познава страданието, – въздъхна Марко.

– За първите последователи на Исус Пасхата започна с радостни възгласи и весели тълпи, но завърши с кръста.

– Вместо учениците да тържествуват, те скърбяха – повдигна вежди Марко. – Заключиха се, страхувайки се, че насилието, на което бяха свидетели ще ги последва.

– Да, но дойде Исус при отчаяните ученици и им каза: “ Мир вам“.

– Сегашният Великден няма да се оживи от писани яйца и семейни събирания. Няма да има абитуриентски балове и сватби. Само изолация с безмилостни лоши новини, – констатира с голяма тъга Марко.

– Но мнозина именно в тези дни ще се изненадат от срещата с Този, който ще ги посрещне с усмивка и думите: „Мир вам“, – обнадеждаващо прозвучаха думите на Стефан.

Нина бе едва четири годишна, но усърдно опознаваше света. Тя непрекъснато се въртеше край баба си Недялка и слушаше безкрайните и истории, далечни спомени от миналото.

Това и бе останало само на старицата. Загубила зрението си преди две години, нищо друго не можеше да прави, освен да разказва на внучката си.

Нина награбила по две три кукли, коя за косата, коя за краката, сядаше до баба си у слушаше.

Малкото дете често чуваше тежките въздишки на баба си и за това все я питаше:

– Бабо, лошо ли ти е? Да ти донеса вода?

Бабата тихо с дрезгавия глас отговаряше:

– Нищо не ми трябва, чедо.

Но веднъж както се бе умислила, от устата на Недялка се отрони с въздишка следното:

– Лошо, много лошо.

– Какво е лошо, бабо? – попита Нина.

– Скоро ще умра ….

– И какво от това? – малкото дете протегна любопитно врътлето към баба си.

– Не ми се иска, – отговори с въздишка бабата.

Нина се засмя:

– Нищо, бабо.

– Как така нищо? – недоумяваше старата жена.

– Нали Христос е възкръснал? – попита Нина.

– Да, възкръснал е, – потвърди Недялка.

– Тогава и ти ще възкръснеш, – уверено каза Нина.

– А, добре … – съгласи се възрастната жена, удовлетворена от отговора на малката.

Недялка бе на 92 години и скоро почина, но без страх във сърцето. Христос възкръсна, от което следваше, че и нея я чака същото.

Манол бе презрях и отритнат от хората човек. Той много тъгуваше, че от църквата в тяхното селище бяха останали само руини.

Болката му бе толкова голяма, че той често падаше на колене и се молеше:
– Къде е църквата Ти, Господи. Останаха само руини, а хората се пръснаха ….

Един ден Манол ясно чу глас:

– Моят разрушен дом възстанови.

Манол запретна ръкави. Започна да трупа дървета и камъни, а на всеки срещнат предлагаше:

– Ела да възстановим нашата църква.

Едни му се присмиваха:

– Ти си луд! Заел си се нещо, което не е по силите ти.

Други само клатеха глава и го подминаваха, а имаше и такива, които се правеха, че не го забелязват.

Той знаеше, че го чака много работа, но не се отчайваше. Облечен в стари, износени и избелели дрехи, мъкнеше дървета и камъни на гръб.

Ядеше само, когато някой му подхвърляше макар и сух хляб, а спеше на земята близо до руините.

С Божия помощ и няколко души, вдъхновени от неговото упорство и усърдие, Манол успя да възстанови храма.

„Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите, също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните“.

Под стълбището цареше пълен ред. Метлата и лопатата стояха в един ъгъл, а другите инструменти, обувки за работа и дрехите на стопанина бяха пяха наредени на приспособени дъски за рафтове.

Веднъж там попадна нова вещ. Никой не знаеше за какво служи, нито как се използва.

Обитателите на тясното място под стълбището не смееха да разговарят много с новодошлата, защото тя се пъчеше и гордо виреше нос, а бе само една обикновена пръскалка.

Един ден новата обитателка надменно попита:

– Кой е най-умния и образован тук?

Очакваше, че ще посочат нея, но метлата се обади:

– Това са галошите и сандалите.

– От къде си толкова сигурна? – попита недоволно пръскалката.

– Щом се окажат едни до други веднага започват да спорят, – отговори съвсем спокойно метлата.

– Да не би да водят научни спорове? – засмя се недоброжелателно пръскалката.

– Ами чуйте ги, пак са заедно, – обади се лопатата.

– Този свят е пълен с вода и кал, – мърмореха галошите. – Вървиш, вървиш и сухо място не можеш да намериш.

– Какви ги говорите, – учудваха се сандалите, – навсякъде е сухо.

И така до безкрай.

– Мокро е ….

– Сухо е …

На всички им писна от пререканията им, дори пръскалката начумерена им обърна гръб.

– Какво можеш да очакваш от такива глупави същества, – измърмореше тя под носа си.

Тогава се обадиха едни стари скъсани обувки, кой знае от кога захвърлени там:

– Ей, прекратете безполезния си спор. Светът е мокър и сух.

– Как така? – едновременно възкликнаха галошите и сандалите.

– Много просто, – започнаха да обясняват старите обувки, – Когато стопанката мие пода, светът е мокър, а през останалото време е сух.

След като свършеше молитвата си, Вера се стараеше и полагаше всички усилия да помогне, за да получи отговор на молбата си.

Един ден Бог ѝ каза:

– Не е нужно да правиш нещо особено, защото собствените ти усилия ми пречат да действам. Достатъчно е да повярваш и да благодариш от сърце, все едно вече всичко, което си искала е станало.

– Господи, – въздъхна тежко Вера, – изглежда доста неразумно да стоя пасивна и да уповавам на Теб. Имам желание да бъда по-активна.

– Представи си, че трябва да спасяваш удавник, а той през цялото време се опитва да ти помага. Според теб какъв ще бъде резултата?

– Плачевно, – леко се усмихна Вера. – Спомням си, когато бяхме деца, как се опитвах да спася Ники, който бе паднал във водата. Докато се опитвах да го извадя, той пляскаше с ръце и риташе с крака. Това сериозно ме затрудняваше. Имаше момент, когато със своите действия Ники едва не ме удави. И двамата щяхме да потънем.

– Същото става, когато Аз се боря за теб, а ти упорито желаеш да ми помагаш. Не, че не искам или не мога да ти помогна, но със своята намеса ти Ме възпрепятстваш.

Вера осъзна, че Бог не може да работи, докато тя действа.

Бог се нуждае от време, за да отговори на молитвата, а ние често Го лишаваме от тази възможност.

Нужно е време за да се израсте роза и да се отгледа дъб.

Необходимо е време за превръщане на житните класове в хляб. През този период земята се оре и наторява. Дъждът я оросява. Пониква кълн, след това стрък, златно зърно засиява в класовете и след съответната му преработка се получава хляб.

За всичко това се изисква време. А докато чакаме да се изпълни Божието най-добро за нас, по-добре да уповаваме на Него.

„Предай на Господа пътя си и уповавай на Него, и Той ще извърши очакването ти“.