Данаил работеше повече от дванадесет часа на ден без прекъсване. Бизнесът му изискваше много време и енергия.

Но когато се прибираше в къщи Даниел бе толкова изморен, че не общуваше с жена си и децата си.

Той работи така около два месеца и се срина. Бе откаран в болницата.

Посети го приятелят му Костадин и го посъветва:

– Организирай си екип, не се нагърбвай със всичко сам. Ако продължаваш така, далече няма да стигнеш.

– Но всеки от този екип, може да ме излъже, – съпротиви се Данаил.- Мога ли да им се доверя?

– Въпреки всичко, – каза Костадин, – сам не можеш да запазиш сегашното темпо. Сега си само изтощен, но може да стигнеш и до по-лошо състояние.

Данаил се намръщи, но се размисли, след което попита:

– Ще ми помогнеш ли да избера хора за тази група, които да ми помагат?

Костадин с готовност се съгласи:

– Добре, дори ще повикам още двама мои приятели, които ще ни помогнат в тази дейност. Те от дълго време са в този бранш.

След година бизнесът на Данаил бележеше значителен ръст. Това не би могло да стане, ако той бе отказал помощта от приятели си.

Бог не ни е създал да се блъскаме сами без подкрепата на любящо обкръжение.

Когато работим заедно в екип, можем да намерим истински мир.

Хелън бе лекар. Тя не се поколеба нито за миг, когато ѝ се предостави възможност да замине като мисионер в Африка.

По време на едно от въстанията в общността, където работеше, Хелън бе пленена от бунтовниците. Похитителите я малтретираха, не малко бяха и побоите върху нея.

Тя стоеше изолирана от другите в помещение лишено от светлина. Вътре миришеше на разлагаща се плът. Бе влажно и душно.

В тези отчаяни мигове, те усещаше, че някой ѝ нашепва:

– Заслужава ли си?

Хелън сериозно започна да обмисля в неволята си значението и ползата от следването на Исус. В положението, което се намираше ѝ се струваше, че цената е твърде висока.

Но след дълги размишления тя дочу гласа на Бога:

– Промени въпроса. Не „Заслужава ли си?“, а „Аз достоен ли Съм?“

И тя достигна до заключението:

– Каквито и болки и унижения да преживея, отговорът ми винаги ще бъде: „Да, Ти Си достоен“.

Хелън разбра, че Спасителят, който умря за нея, е достоен да бъде последван, независимо от това, пред което тя бе изправена.

Нейните думи „Той е достоен“, повтаряха виковете на хората около трона на Исус: „ Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение“.

Нашият Спасител пострада, проля кръв Си и умря за нас, отдавайки се напълно, за да можем свободно да придобием вечен живот и надежда.

Неговото всичко заслужава всичко от нас. Той е достоен!

Нечия аларма на кола записка отвратително. Обикновено хората се дразнят от подобни звуци, но всички притежатели на нови автомобили си слагат подобна сигнализация.

Двамата пенсионери Вълко и Камен седяха на пейката пред блока и бяха не по-малко възмутени от неприятните звуци, които издаваше една от паркиралите коли.

– Неправилното ни отношение към хората и нещата край нас, действа с огромна сила в живота ни, – почеса се по голото теме Вълко.

– За това Бог е вложил в нас съвест, – подчерта дебело Камен. – Не си ли забелязал, че започваме да се чувстваме виновни, когато усетим, че думите ни и действията ни са погрешни?

– Ето виж, – посочи с ръка Вълко по посока на още пищящата кола, – днес модерните автомобили са снабдени с алармена система.

– Те са много чувствителни, – отбеляза Камен. – При най-малкото движение или леко докосване се чува оглушителна сирена придружена със светлини и допълнителни звукови сигнали.

– Но тази дразнеща чувствителност в тези системи е специално замислена, – Вълко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Тя е създадена с цел да предпазва автомобила от нежелано проникване и грабеж.

– По същия начин, – Камен потърка ръцете си една в друга, – Бог е вградил в нас алармена система, за да ни предупреди за неприятното навлизане на греха в живота ни.

– Сигнализацията не е виновна, – закима с глава Вълко. – Крив е онзи, който ни подмамва да грешим и ако му се оставим той ще ни смачка и унищожи.

– Така е, – съгласи се Камен. – За това чуем ли алармата по-добре е да се покаем за греховете си.

Някой спря дразнещите звуци и хората се успокоиха.

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.

Камен бе млад мъж, почти на осемнадесет години. Той с нетърпение очакваше да постъпи в колежа, който сам си бе избрал. Бе получил и академична стипендия за него.

Той участваше активно в гимназията и сега очакваше с готовност да служи в новата обстановка.

Намери си работа на непълен работен ден. Там се справяше чудесно от самото начало. Беше си поставил ясни цели и всичко вървеше по график.

И изведнъж всичко се срути. Глобалната криза в здравеопазването промени всичко.

От колежа информираха Камен:

– Вероятно първият ви семестър ще бъде онлайн.

Много бизнеси бяха закрити, а с тях и възможността да се работи дори почасово.

Приятелят му Михаил, който бе боксьор се засмя и му цитира думи на известен мъж от бокса:

– Да, всеки има план, докато не получи удар в устата.

Камен не се отчая. Той се довери на Бога.

– Щом Той определил нашите планове, ще ги изпълни според волята Си, – каза си Камен.

Ситуацията съвсем не бе лека. Но младежът се включи с отворено сърце към Божите напътствия. Той се противопостави на мисълта сам да си състави нов курс на действие.

Мечтите, които не се сбъдват, могат да бъдат разочароващи, но тъй като не знаем какво ни чака в бъдеще, не можем да се конкурираме с всезнаещия Бог.

Когато се подчиняваме на Господа, можем да бъдем сигурни, че Той с любов ще ръководи стъпките ни нищо, че не виждаме пътя напред.