Татяна не бе на себе си. Гневът в нея клокочеше като не изригнал вулкан.

– Как може да ми изпрати такова съобщение? – възмущаваше се тя.

И се зае веднага да отговаря, удряйки нервно по бутоните на телефона си.

Текстът, който написа бе прекалено дълъг, оскърбителен и рязък.

Няколко пъти го прочете. Не, за да го провери, а да се наслади на отмъщението си.

Високомерно и самодоволно Татяна натисна бутон „Изпрати“ и се загледа навън през прозореца.

Тя имаше отличен мобилен Интернет. Индикаторът за сигнала показваше, че връзката е отлична, но ….

След известно време на екрана на телефона ѝ се появи червен надпис: „Съобщението не е изпратено“.

Татяна бе готова отново да повтори написаното, но изведнъж пръстите ѝ замръзнаха във въздуха.

– Заслужава ли си да го правя, – каза си тя. – Съобщението ми по някаква непонятна причина не стигна до местоназначението си. Следователно ми се дава втори шанс да преосмисля решението си.

Това се случи съвсем неочаквано, но явно не е случайно.

Татяна пресметна какви щяха да бъдат последствията.

– Би било голяма грешка, ако бях изпратила това съобщение, – възкликна тя.

Баба ѝ казваше:

– Казана дума, хвърлен камък. Не можеш да я върнеш назад.

– Какво щях да направя?! – Татяна взе да се укорява. – Ако бе стигнало….. Просто не ми се мисли. С нищо не можех да го спра.

Тя седна и се замисли сериозно.

– Съвсем незряло и деструктивно бих постъпила, ако започна война с този човек. Конфликтът щеше да се разрасне и нямаше да има край. В крайна сметка и двамата щяхме да загубим. Опитите да се примирим щяха да се провалят.

Татяна не знаеше, какво се бе случило, но бе спасена.

При следваща подобна ситуация, тя си обеща:

– Няма да реагирам спонтанно. Ще премислям нещата и тогава ще вземам решение.

Три пъти мери, един път режи.

Ема щеше да постъпи в университета на големия град. Тя имаше на разположение кола, но не познаваше административния център.

Ема сподели притесненията с баща си:

– Татко, как ще се оправя в големия град? Не познавам улиците, а да слизам всеки път и да питам минувачите, ще ми бъде много неудобно.

– Няма страшно, – успокои я той, – ще ти сложим на колата един GPS навигатор. Той ще ти помага да намериш пътя в непознатия град.

Ема се зарадва, имаше кой да я напътства.

Един ден, когато шофираше по начертания маршрут, тя пропусна да завие.

– Ами сега? – уплашено извика Ема.

GPS навигаторът не ѝ се скара и не я накара да обърне, а учтиво и окуражаващо и каза:

– Маршрута ви ще бъде преизчислен.

Това означаваше: „Направихте грешка, но не се притеснявайте. Ще намеря нов маршрут, който да ви отведе там, където трябва да отидете“.

Бог е нашият духовен навигатор. Той ни води чрез Своето Слово и молитва. Когато излезем от курса, Той ни уведомява навреме.

Нежно и с любов, без да ни осъжда ни приканва да се покаем и да възобновим отношенията си с Него.

Колкото и зле да сме прецакали пътуването си, Той може да ни възстанови, да излекува разбитите ни сърца и отново да ни насочи в правилната посока.

Ще Му позволим ли да ни води? Той е добър и иска само най-доброто за нас.

Помислете добре, бунтовниците живеят в обгорена земя , а послушните Нему стигат до Обещаната.

Залата бе препълнена. Изведнъж лекторът предизвика аудиторията:

– Кой я иска?

Той държеше сто доларова банкнота. Много от хората вдигнаха ръце.

Лекторът повтори въпроса си:

– Кой я иска?

Гора от ръце.

За трети път се чу същият въпрос:

– Кой я иска?

Един мъж стана, отиде при лектора и я взе.

– Ето това е действие, – каза лекторът. – Вдигнахте ръце почти всички, но …. защо никой не стана и не дойде да я получи?

В залата настъпи пълна тишина.

– Защото всеки от вас си имаше някакво оправдание, – продължи лекторът. – Много далече седя или сега трябва да вдигна толкова хора, а възможно е някои от вас да се стесняват. У всеки се намери някаква причина, за да не се задейства. Колкото човек е по-умен, толкова е по-убедителна причината му.

Мнозина бяха навели глави. Те осъзнаваха верността на думите му.

А той продължи още по-настървено:

– Дали се страхуваш или те мързи няма значение, но ти трябва да действаш. Това е очевидно. Дори, когато ти е противно, но е необходимо, действай!

Лекторът замълча за малко, за да помогне на слушателите си правилно да осмислят това, което им казваше.

– Всичко това е действие, – поднови изказването си той, – да затвориш уста, когато непременно искаш да се изкажеш; да станеш по-рано, за да организираш по-добре деня си; да се отдаваш на работа, за която няма да ти платят толкова, колкото си искал.

След дълга пауза лекторът повиши глас:

– Да действаш това означава да живееш живота, а не да бъдеш само негов наблюдател.

Погледите на слушателите се оживиха. Посланието бе засегнало сърцата им.

В края на изказването си лекторът ги посъветва:

– Започни с малкото, колкото и незначително да ти изглежда. Но когато спечелиш първата си победа, това ще те окрили и ще те стимулира да продължиш. Ако не можеш да направиш най-малкото, ти никога няма да достигнеш значителното.

Последваха бурни ръкопляскания.

Бе много рано. Слънцето едва се показваше зад хълма. Цачо лежеше буден в кревата си. Внезапно усети слабо почукване на вратата.

– Сигурно е ранобудната Мина, – каза си той и отговори на почукването. – Да.

Наистина бе тя, но лицето ѝ бе разтревожено,….. аха да заплаче.

– Татко Томи умря. Вече няма да ни пее. Тази сутрин го намерих мъртъв в клетката.

Томи бе любимото канарче на Мина.

Малкото момиченце прегърна баща си и се разрида.

Цачо погали русите коси на дъщеря си и възкликна:

– От колко време Томи живее у нас?

– Не много, – Мина обърса очите си с ръка. – Най много да са били пет или шест години.

– А колко живеят канарчетата? – попита Цачо.

Вместо отговор Мина се разплака отново.

– Мое малко ангелче, ние се раждаме, а по-късно узнаваме, че ще умрем, – опита се да я успокои баща ѝ. – Годините, които е живял Томи се равняват може би на 80-90, а може и на 100 наши. Но той живя добре у нас. Ти се грижеше за него и много го обичаше. Не на всеки човек му е провървявало толкова.

Очите на Мина бяха силно зачервени от плача. Тя нацупи устни и сбърчи нос.

– Лесно ти е да говориш така, – махна с ръка Мина. – Ти не знаеш колко добър беше той и как хубаво пееше.

– Всички ще си отидем, Мина, – баща ѝ разроши с длан косата ѝ. – Едни живеят 50, други 70, трети успяват да прехвърлят и стоте. А ти колко очакваш да живееш 150, 200 години?

Сянка от лека усмивка премина по устните на Мина.

Цачо хвана за ръка малката си дъщеря и двамата отидоха заедно при неподвижния Томи.

Бащата внимателно положи мъртвото канарче в една малка кутия и се обърна към Мина:

– Искаш ли да го погребем заедно?

Малкото момиченце кимна с глава в знак на съгласие.

Отидоха в задния двор. Там имаше много цветя, но Мина си избра едно място до оградата, наблизо имаше само трева.

Цачо взе лопатата и изкопа малка дупка.

Мина внимателно сложи в нея мъртвия си приятел като предварително го покри с цветна хартия, която бе грабнала в последния момент от масата в стаята си.

– Всичко се случва в живота, Мина, – каза Цачо, – добро и зло, живот и смърт, любов и омраза. След ясния ден идва дъжд и силен вятър. Есента избутва лятото. Но те са едно цяло. По-рано ми харесваше само половината, но сега ми допада всичко.

– Татко, нима сега одобряваш това, което преди не ти се е нравило?

Двамата се засмяха.

Мина се гушна в баща си, но тъгата ѝ бе отлетяла.

В малката стаичка бе доста шумно. Група от младежи говореха едновременно и не се изслушваха.

Долавяха се откъслечни фрази:

– Нали любовта към парите събаря човека.

– Като банкрутираш какво правиш?

– Как да се предпазим от разрушителното влияние на богатството върху семейството ни?

– От къде си сигурен, че голямото количество пари, имоти и материални ценности няма да разрушат бъдещето на децата ти?

– Нима не си виждал, как многото имане е довело не един или двама до всевъзможни поражения?

Споровете бяха безкрайни. В стаята цареше невъобразим шум, сякаш си попаднал в ядосан кошер с пчели.

Мирослав ръководителят на групата вдигна и двете си ръце и се опита да усмири обстановката.

Още няколко минути бяха нужни на двама трима да се успокоят от разгорещените дебати.

– Вижте, – спокойно каза Мирослав, – има сигурен начин да защитиш това, което имаш, колкото и много да е то.

– И какъв е той? – обади се нетърпеливо един от младежите.

– Да погледнеш на богатството и взаимоотношенията си по друг ъгъл, – отговори Мирослав.

И преди да продължи да обяснява, някой измърмори под носа си:

– Давай, светни ни по въпроса, какво чакаш?

Друг го сръга и гневно прибави:

– Млъкни! Искам да разбера, как може човек да отмахне страстта и жаждата си за повече притежания.

– Много е просто, – усмихна се Мирослав. – Нужно е да се съобразим с три важни неща.

В стаята настъпи пълна тишина.

– Първо, – Мирослав сви малкия пръст на лявата си ръка, – всеки от нас трябва да знае на кого принадлежи собствеността?

– Всичко принадлежи на Бога, – извика някой отзад.

– Така е, – съгласи се Мирослав, – ние просто управлявам Божите ресурси, но един ден ще трябва да дадем отчет пред Него за това какво сме направили с нещата, които ни е поверил. Така че трябва да постъпваме мъдро с това, което имаме.

– Второто?! – припряно се обади младежът до прозореца.

– То е свързано с увеличаването, – продължи Мирослав. – Богатството те прави повече от това, което представляваш сега – без значение дали си добър или лош.

– Значи ако си мухльо с малко пари, ще се превърнеш в голям мухльо с повече пари – засмя се слабичко момче близо до Мирослав.

Последва бурен смях.

– Но от друга страна, ако сега си щедър, ти ще се превърнеш в истински филантроп, когато забогатееш – отбеляза Мирослав. – Това, което си сега, ще бъде умножено неколкократно.

Доста от младежите увесиха нос, явно нещо ги бе засегнало доста остро.

– Третото е свързано с обкръжението, – подчерта Мирослав. – Нуждаем се от помощ, за да стоим непоколебимо. Качествените взаимоотношения ни помагат да вземаме добри решения.

– Така е, – съгласи се русоляв младеж, който се бе облегнал на вратата, – само стабилните хора около нас могат да ни помогнат да запазим благоразумието си, докато всичко край нас започва да се обърква.

– Тези три неща: собствеността, увеличаването и обкръжението ни помагат да изберем кои решения са добри. Нека те да очертават границите, в които се движим в живота ни, – обобщи Мирослав.

Имаше много да се разсъждава върху чутото.

Младежите бяха утихнали. Всеки бе потънал в мислите си и преценяваше обстоятелствата в живота си.