Борко чоплеше смартфона си и на това, което му говореше баща му отговаряше неангажирано :

– Хмм …..Да, да ……така е.

Баща му тресна книгата, която държеше, върху масата и повиши глас:

– Ти изобщо слушаш ли ме, какво ти говоря?

Борко вдигна стреснато глава и смутено погледна баща си:

– Слушам те, – гласът на момчето прозвуча глухо.

– Ти ме чуваш, че нещо бърборя, но изобщо не ме слушаш, – гневно отвърна баща му.

– И каква е разликата? – повдигна рамене Борко.

– Чуването е способност да възприемаш звуци, а слушането е да им обърнеш внимание, – наблегна баща му.

– Но аз много добре чувам какво ми казваш, – възрази Борко.

– Чуваш ме, но не реагираш на предупрежденията ми, – възкликна баща му, – а това може да завърши зле за теб.

– Е, добре де, – нервно реагира Борко и отмести погледа си от смартфона. – Разбирам какво имаш предвид.

След което веднага се върна към електронната си придобивка, където му бе цъкнал негов приятел.

В стаята влезе майката на Борко и каза:

– Ще ходя до магазина. Борко, ако искаш мога да ти купя сладолед.

Момчето веднага скочи и забрави за електронната си джаджа:

– Сладолед ли каза? Да, искам!

– Не, няма да ти купя, – поклати глава майка му. – Просто исках да покажа на баща ти, как може да привлече вниманието ти.

Борко започна да премята смартфона си от едната в другата ръка.

Разбираше, че е сбъркал, но не знаеше как да се измъкне от създалата се ситуация.

– Когато се фокусираш върху нещо, което те поглъща целия, ти не обръщаш внимание на това, което ти се казва, – започна назидателно баща му. – Първо, можеш да не разбереш нещо много по-важно за теб. Второ това е неуважение.

– Вие сте ми родители и аз ви почитам, – бързо реагира Борко.

– Това, че реагираш пасивно на забележките ни, говори, че ни пренебрегваш и подценяваш съветите ни.

– Не е така, – Борко наведе глава. – Глупаво постъпвам, като обръщам внимание на безбройните съблазнителни изненади, които ми сервира телефона. Простете ми. ……

Очите на Борко се напълниха с сълзи.

– Ще се постарая да следя за какво ме предупреждавате, – обеща Борко. – Знам, че съветите ви не са отправени към мен с цел да ме отделите от любимите занимания. Разбирам и осъзнавам, че желаете най-доброто за мен.

Майка му го прегърна, а баща му само го потупа по рамото.

Те се срещат навсякъде. Мобилните им телефони са винаги в ръка. Погледите им са приковани в тях.

Пръстите им непрекъснато пишат съобщения. Не поглеждат никой в очите. Отговарят машинално.

Дони и Цеца по нищо не се различаваха от тях. Говореха си, но всеки бе забил поглед в екрана на телефона си.

Въпреки всичко младежът се опитваше да хване всяка дума на приятелката си, но мислите му се рееха в електронната му поща.

Двамата бяха в ресторант и очакваха поръчания обяд, но изглежда и храната не ги въодушевяваше вече.

Седяха заедно на една маса, но бяха завладени от емоционалния притегателна сила на мобилните им устройства.

По едно време Цеца стана и отиде до тоалетната.

Дони, който временно бе прекратил прегледа на електронната си поща, за да вникне по-добре в това, което казваше приятелката му, отново я включи.

– Чакам важно съобщение, – започна да се оправдава той пред себе си. – Сега Цеца я няма, мога да погледна само за малко, да видя как там вървят нещата.

Глупости. Всички сме станали зависими от телефоните си и това влияние, за съжаление, започва още от детството ни.

Колкото по-добри стават технологиите, предлагащи нови игри и приложение, толкова по дълбоко потъваме и се отчуждаваме в новосъздадените си изолирани пещери.

Най-големият подарък за твоя любим или близък е твоето цялостно присъствие. Когато си със тях бъди с тях.

Изключи телефона си и посвети вниманието си на човека срещу теб. Това е безценна проява.

Ако някой от приятелите има рожден ден, не му пиши съобщение, а му се обади.

Не се двоуми направи го още днес. Ще бъдеш различен, но кой знае някой от останалите може да те последва.

Бе невероятно слънчево време за месец ноември. Поваля, но не бе много. Рискувалите да не приберат последните плодове и зеленчуци имаха възможност да берат нови.

В двора на църквата бе само Нестор, свещеникът на местната църква. Той бе запретнал расото си и косеше тревата, която бе избуяла обилно край дувара.

Сашо се прокрадна до него и за да не го стресне му се обади:

– Дядо.

Нестор се обърна и видя внука си.

– Какво те води насам? Сигурно пак си измислил някакъв труден въпрос за мен?

– Да, – стъписа се Сашо. – Как позна?

– Лицето ти го издава, – засмя се свещеника. – Добре, ей сега свършвам и ще поговорим.

Когато Нестор приключи, двамата се настаниха на пейката, която бе почти до входа на църквата.

– Е, – свещеникът подкани внука си. – Кажи ми какво пак те е развълнувало?

– Ако има десет заповеди, които не трябва да се нарушава, защо тогава Господ ни е дал свобода? – бързо изстреля въпроса си Сашо.

Свещеникът поглади бялата си брада и лека едва забележима усмивка пропълзя по устните му.

– Господ ни е дал свободна воля, така че да избираме къде искаме да бъдем с Бог или без Него, на страната на доброто или на злото. Всеки ден човек прави своя избор в една или друга посока.

– А ако избера поне за малко да бъда без Него? – попита смутено Сашо.

– Той иска изпълнението на заповедите да стане нещо естествено в нашия живот, а не да ни принуждават да извършим каквото и да е.

– Но как може да стане това?

– Двете заповеди, на които Господ обръща особено внимание в Новия Завет е да обичаш Бога и да обичаш ближния си. Именно те разкриват и посочват на човека, как да действа.

– Не разбирам! Как разкриват и посочват? – попита Сашо.

– Ако истински обичаш Бог, ти не можеш да не обичаш ближния си. Това не е вече забрана, а посока към правилния път.

На Сашо му просветна, но в него се прокрадна съмнение, след което заяви:

– Може би трябва още да помисля по този въпрос.

– Мисли, – добродушно го потупа по рамото Нестор, – но не забравяй да потърсиш мъдрост от Господа, както по този въпрос, така и за всеки, който те вълнува.

Денят бе слънчев и не предвещаваше нищо лошо.

Двойка млади хора се насочиха към паркинга на супермаркета.

Антон слезе от колата и недоволно се намръщи:

– Поля, погледни, как е паркирал този козел ….

Приятелката му погледна, но не можа да разбере причината за реакцията му.

Вярно, колата малко прикриваше контейнера за боклук, не беше идеално, но имаше къде по-лоши случаи.

Важното бе, че на никого не преграждаше пътя.

Поля погледна към приятеля си, очаквайки допълнителна информация, но такава не последва.

Така или иначе и двамата изгубиха веселото си настроение, което имаха.

Често се концентрираме на това, което не можем да управляваме, но за това пък умеем да критикуваме и поклюкарстваме.

Ако Антон бе вратар на футболен отбор, в този случай той би забил топката в собствената си врата вместо да я отпрати към центъра, защото разстрои не само себе си, но отрови деня и на приятелката си.

Това във футбола се нарича автогол.

Колко често постъпваме така?