Това бе чудна и прекрасна градина. В нея имаше какви ли не цветя.

– Слушай, ти напълно си се разтворила, – саркастично изсъска покритата с множество тръни бяла роза. – Защо позволяваш този груб мъж да те докосва?

– Но той разрохка земята около корените ми и ме поля с прясна вода, – възрази червената роза. – Беше толкова горещо, щях да умра от жажда.

– Тогава защо позволи с тези ужасни ножици да изреже някои от клончетата ти?

– Те ми пречеха. Не цъфтяха. Не можех да виждам слънцето.

– Майсторка си да го защитаваш и да му измисляш извинения, – присмя се бялата роза. – Чудя ти се, как позволяваш да навира мръсния си нос в теб?

Бялата пъпка с бледозелен отенък възмутено се разлюля.

– На никого не бих позволила това. Освен това е най-обикновен градинар.

– Той усеща приятният ми и изискан аромат. Освен това носът му не е мръсен, а леко изцапан с пръст. Ръцете му съвсем не са груби, а силни и нежни. Колко съжалявам, когато го набода с тръните си….. Той е толкова мил, грижи се за нас …. мисля дори, че ни обича.

– Ти прекали, – гневно реагира бялата пъпка. – Какъв пример даваш на останалите цветя. Неговите действия са заплаха за нас.

– Не мога да го коря. Всяка сутрин върху всеки мой цвят блести огърлица от капчици роса. Цял ден около мен пърхат разноцветни пеперуди. Чувствам се защитена от силните ветрове и горещите дни, от нахалните бурени и студените нощи. Той се грижи за нас.

Веднъж един мъж извика към градинаря:

– Добри, дай ми една роза.

– О, той има нужда от нас, – развълнуваха се цветята.

– Каква роза искаш? – попита градинарят.

– Колко красиви цветя имаш, – зарадва се мъжът. – Много от тях така са се разтворили, сякаш ще се разпаднат. Виж тази ….. каква красавица е.

– Нека разцъфналите рози останат да ухаят в градината, – помоли градинарят.

– Какво да се прави, – вдигна ръце мъжът, – синът ми се нуждае от хербарий. – Я по-добре ми отрежи тази бяла пъпка ….

Валентин за първи път щеше да заведе синовете си на поход и то не какъв да е. Това бе доста трудно изкачване на висок връх.

Младежите нервничиха и се безпокояха за предстоящото пътуване.

– Татко, ще успея ли? – объркано питаше Тинко.

– Ами ако не издържа, – плахо поглеждаше Стефан към баща си.

– Вие сте млади мъже и това е една от проверките ви за живота, – усмихваше се насърчително Валентин.

Като баща той вярваше, че синовете му ще преминат този тест, но за него бе по-важно дали ще му се доверят в това трудно изпитание.

Дойде и денят на похода. Пътят не бе лек.

Тинко обръщаше на няколко пъти глава назад и почти шептеше:

– Татко, не издържам повече.

Баща му го прегръщаше през рамо и леко го побутваше напред.

– Ще успееш, не се отказвай! – гласът на Валентин звучеше сигурно и уверено.

Тинко пое дълбоко въздух и хукна. Брат му го последва. Двамата изпревариха групата и първи стигнаха до върха.

Валентин бе горд със синовете си:

– Вие бяхте великолепни. Благодаря ви, че ми доверихте страховете си и въпреки всичко успяхте.

Тинко и Стефан се спогледаха. Те бяха усетили любящото сърце и дълбоката загриженост на баща си, а това ги въодушевяваше.

В нашият объркан живот, понякога изпълнен с тъмнина, особено по време на изпитание научаваме кой е Бог и Му се доверяваме напълно.

Павел често сядаше на прага на къщата си и гледаше към сградата долу в долината. Той ѝ се любуваше и малко завиждаше на собственика ѝ.

Точно по обяд слънчевите лъчи падаха директно върху прозорците на тази сграда и те блестяха като златни.

В очите на Павел къщата се превръщаше в приказен замък и той си казваше с тъга:

– Аз живея в този грозен и беден дом. Какво ли би си помислил собственика на къщата в долината ако я видеше? Навярно би ми се присмял.

Един ден Павел не се стърпя и слезе в долината за да разгледа отблизо прекрасната къща и да ѝ се полюбува.

Тогава откри, че приказната къща, от която толкова много се възхищаваше е обикновен дом, подобен на неговия.

Какво се бе случило?

Слънцето не бе обагрило прозорците във злато. Сега те стояха тъмни и дори прах се забелязваше по тях.

Павел насочи погледа си към върха на хълма, където бе неговия дом.

Слънцето залязваше. Лъчите му ярко осветяваха прозорците, а те блестяха като златни.

– О, моя дом е толкова красив, – възкликна Павел. – Осветен от слънцето той изглежда като този, който гледах и мислех, че по-хубав. Колко много съм се заблуждавал?!

И Павел бързо заизкачва пътеката към върха на хълма, където се намираше неговия дом.

Васко бе постоянно недоволен от нещо. Нищо не му харесваше и все си мърмореше:

– Аз съм най-ощетения в този живот. На други им се падат повече пари, отколкото се нуждаят; просторни и красиви домове; луксозни коли…. А на мен? Само мъка и неприятности.

Един ден, слушайки оплакванията на Васко, дядо Петър се приближи към него, потупа го рамото и попита:

– Пак ли се самосъжаляваш? Ти си здрав и силен, останалото ще постигнеш с труд и постоянство.

– Какво знаеш ти? Каква ми е ползата, че съм млад, в разцвета на силите си, когато нищо не спори? – тъжно каза Васко.

– Ти не осъзнаваш какво имаш…….

– Какво толкова имам? – разпали се Васко.

– Би ли се съгласил за милион да ти отсекат ръката? – попита старецът.

Васко се стресна, сякаш се събуди от сън.

– За нищо на света, – тръсна ядосано глава младежът.

– Добре, нека да не е ръката, но поне кракът или едното око? – старецът с любопитство погледна Васко.

– Ти подиграваш ли ми се, старче? – яростно размаха ръце Васко. – И за милиард не бих ги дал.

– Ето ти сам виждаш, – усмихна се дружелюбно старецът. – Бог ти е дал това, което и за милиард не може да се купи, а ти се оплакваш, че си беден и неуспешен.

– Тогава какво да правя? – Васко с надежда впери поглед в мъдрия старец.

– Много просто. Нужно е правилно да се разпоредиш с богатството, което имаш. Не се оплаквай, а се стреми напред и Бог ще ти помогне.

Борислав удари с тънката пръчка, която държеше в дясната си ръка, върха на лявата си обувка. Вдигна поглед, вгледа се в преливащата в жълто, червено, зелено и кафяво гора и каза:

– Радуле, забелязал ли си, че днес хората се стремят към лично развитие, разширяване на правата и възможностите си и получаване на голяма вътрешна сила. А вие във вашето християнство имате съвсем противоположен начин на мислене, който е пълен с парадокси.

Радул се усмихна и потвърди казаното:

– Ние умираме, за да живеем. Губим, за да намерим. Отказваме се, за да наберем сила. Когато Исус победи смъртта, Той се справи с най-злия ни враг.

– Ако наистина е победил, днес какво правите? – иронично подхвърли Борислав.

– Днес ли? – Радул се почеса по главата. – Днес се бием с много по-малки врагове, но знаем, че Той вече е спечелил войната.

– Виждал съм някои от вашите хора да изискват точно какво трябва да направи Бог в един или друг случай, – предизвика го Борислав.

– За това и нищо не получават. – Радул изрита пред себе си едно малко камъче. – Ако не се опитваме да контролираме изхода от всяка ситуация и престанем да изискваме Бог да разреши проблемите по начина, по който сме си го намислили, отваряме врата на Господа да ни открие Своята цел.

– Но нали се молите: „Да бъде Твоята воля“! – плесна с ръце Борислав.

– Точно тази молитва премахва желанията ни за това как нещата трябва да работят в живота ни. Тя позволява Божите идеи да поемат контрол над нещата.

– Като ви гледам как се борите да станете по-добри последователи на Исус, направо ме напушва смях, – самодоволство и пренебрежение се четеше в очите на Борислав.

– Духовното ни израстване е резултат от доверието ни в Господа, – заяви непоколебимо Радул. – Животът изпълнен с вяра в Бога, ни помага напълно да Му се доверим.

– Без да знаете какво ви предстои? – Борислава вдигна въпросително вежди. – Вие сте луди.

– Такъв е животът, който сме си избрали, – добросърдечно се усмихна Радул. – Всеки ден решаваме дали да се безпокоим за ставащото или да уповаваме на Бога.

Двамата едва ли щяха да стигнат до единомислие, защото принадлежаха на двама различни господари, които коренно се различаваха.

Единият изпълнен с любов и милост, готов да се притече на помощ, а другият злобен, коварен и отмъстителен, криещ лицето си в мрака.