Утро. Слънцето весело надничаше между облаците.

Многобройни и напрегнати задачи очакваха Веселин. Той се бе привел като състезател на старта, готов след сигнала веднага да се изстреля напред.

Тежко и непосилно време бе. Но динамиката на ежедневието тласкаше бързо Веселин напред.

Тих глас му прошепна:

– Обуздай порива си да се втурнеш презглава, за да изпълниш задълженията си през този ден. Започни го насаме с Мен, така ще успяваш във всичко.

Веселен пренебрегна или не чу гласа.

Мислите му бяха заети със задачите, които му предстояха. Нищо не търпеше отлагане. Той бе свикнал на тази трескава надпревара.

Тихият глас отново поде:

– Само Аз зная какво ще ти се случи, защото Аз съм режисирал обстоятелствата за деня ти.

На Веселин му се стори или сякаш долови нещо, но си каза:

– Нямам време за глупости. Чакат ме. Трябва да бързам.

Тихият глас отново се опита да му подскаже най-доброто, което можеше да направи:

– Ако не си екипирана за днешния ден, ще се измориш и обезсърчиш. Отпусни се в Мен, докато те подготвям за поредните предизвикателства на света.

Но Веселин вече тичаше по стълбите надолу. Асансьорът бе зает, а за него всяка минута е ценна.

За къде бързаше този млад човек? Нима този стремглавост щеше да му помогне повече от общуването с Твореца?

Времето се задържа слънчево. Хората, но повече животните се възползваха от топлите слънчеви лъчи, които се излежаваха на припек.

Симо бе притеснен. В последно време доста неща му се струпаха и не бяха от най-веселите.

Отчаянието му се четеше не само в очите, но и походката. Прегърбен, безпомощно отпуснал ръце, той влачеше краката си едва едва, сякаш имаше тежки вериги на тях.

– Как можем да оцелеем в такова време? – питаше се Симо. – Ето уволниха ме. Няма с какво да си плащам сметките. В семейството възникнаха конфликти поради безизходицата. Детските ясли са празни, а всеки ден умират хора млади и стари.

Дилян слушаше оплакванията на съседа си и подметна:
– Никой не получава безплатен пропуск. Проблемите чукат на вратите на всеки от нас. Имаме нужда от напомняне.

– За какво? – вяло и незаинтересовано попита Симо.

– Като Божи деца сме учени, че сме привилегировани в едно или друго отношение, но проблемите и трудностите ни заливат, а ние се сърдим.

– Защо Бог не спазва обещанията си? – промърмори недоволно Симо.

– Какви обещания? Самият Той ни казва, че в света ще имаме проблеми.

– И какво получаваме? – сарказмът ясно пролича в гласът на Симо.

– Нищо не получаваме като си даваме вид, че това не ни се случва, – наблегна Дилян.

– Тогава?

– Можем да повярваме, че по някакъв начин ще дойдат облекчението и избавлението, но това не е винаги според очакванията ни.

– Лесно е да се каже, когато си затънал до гуша, – смръщи вежди Симо.

– На кого уповаваш? Това е важното, – усмихна се Дилян.

– Приказвай си, нали не е на твоята глава, – недоволно махна с ръка Симо и се скри в дома си.

Дилян проследи с поглед съседа си и тежко въздъхна:

– Ех, да знаеше, колко по-леко би му било.

Слънцето грееше, но вече не топлеше. Хората прибираха последните плодове и зеленчуци и клатеха глави:

– Студове ни чакат вече.

Йото бе се подпрял на дувара и разговаряше с комшията си Христо.

– Какво си мислят някой? – завъртя глава заканително Йото. – Като ходят на църква или извършат някой ритуал смятат, че това ще ги доближи до Бога ли? За съжаление ги очаква голяма изненада. Вярваш ли ми и в църквата може да закоравее сърцето ти?

– Така е, – съгласи се Христо, – слънцето разтопява восък, но втвърдява глината.

– Едни се повлияват от Словото, други се променят, но на трети им закоравяват сърцата, защо? Понеже нямат намерение да последват Господа, – продължи още по-настървено Йото.

– Това е, – плесна коляното си Христо, – Неговото Слово променя човека, нищо друго не може така да му повлияе.

– Трябва ли да спрат някои хора да ходят на църква? – Йото погледна въпросително комшията си. – Да …. ако нямат намерение да прилагат това, което са чули.

– Вярно е, – добави Христо, – човек може да види чудеса и да слуша Истината, но ако не ги приеме, сърцето му може да се закорави. Виж да спреш хората да ходят на църква е пресилено ….

– Добре де, – махна с ръка Йото, – не съм казал, че не желая да ходят, но поне да идват в храма с желание да опознаят Бога. Защо им е да живеят двойствен живот? С единия крак в църквата, а с другия в света. Това живот ли го наричаш?

Йото бе войнствен и често много рязък, но държеше на правото. Христо бе по-тих, но бе напълно съгласен с думите на съседа си.

Радко и Ана се харесаха още, когато учеха в гимназията. Пет месеца след като завършиха средното си образование двамата се ожениха.

Всеки от тях имаше очаквания и представи за брака.

Например Радко си казваше:

– Никога няма да стана работохолик. Ще прекарвам повече време със семейството си.

Но само седмица след сключването на брака, той осъзна, че е попаднал в капан.

Носеше разочарованията си от работното място в дома си. Лаптопа си разнасяше напред назад. В къщи на него продължаваше да мисли върху задачите поверени от началника му.

Така ден след ден той осъзна, че губи връзка с жена си и сам разрушава семейството си.

Една вечер падна на колене и започна да вика към Бога:

– Господи помогни ми да намаля темпото. Нека умишлено да пренасочвам мислите си от работата си към съпругата си. Не желая да бъркам работата си с Ана. Мой колега твърдеше нещо много грозно и глупаво. Той се изрази така: „Жена ми винаги е под ръка. Затова се отдавам повече на работата си, за да ѝ се насладя по-късно“. Не искам това да се случва със моето семейство. Аз обичам съпругата си и искам да я направя щастлива.

Ана също имаше проблеми в началото на брака.

За нея Радко бе партньор, който трябваше да поддържа сърцата на двамата, да следват Бога, не за час, седмица или месец, а постоянно.

Самата тя се улавяше, че ухажва Радко и се опитва да задоволи всичките му нужди, но след това се обръщаше в друга посока, като се грижеше повече за себе си.

Това хаотично движение бе болезнено и за двамата.

Накрая осъзнаха, че на първо място трябва да поставят Бог. И когато Му се довериха напълно, двамата осъзнаха, че нуждите им са задоволени и не само това.

Последвайте Господа и ще разберете, колко щедър и любящ е Той. В изпитанията ще бъде до вас, няма да ви остави. А успеете ли, ще се радва заедно с вас.

Това бе чудна и прекрасна градина. В нея имаше какви ли не цветя.

– Слушай, ти напълно си се разтворила, – саркастично изсъска покритата с множество тръни бяла роза. – Защо позволяваш този груб мъж да те докосва?

– Но той разрохка земята около корените ми и ме поля с прясна вода, – възрази червената роза. – Беше толкова горещо, щях да умра от жажда.

– Тогава защо позволи с тези ужасни ножици да изреже някои от клончетата ти?

– Те ми пречеха. Не цъфтяха. Не можех да виждам слънцето.

– Майсторка си да го защитаваш и да му измисляш извинения, – присмя се бялата роза. – Чудя ти се, как позволяваш да навира мръсния си нос в теб?

Бялата пъпка с бледозелен отенък възмутено се разлюля.

– На никого не бих позволила това. Освен това е най-обикновен градинар.

– Той усеща приятният ми и изискан аромат. Освен това носът му не е мръсен, а леко изцапан с пръст. Ръцете му съвсем не са груби, а силни и нежни. Колко съжалявам, когато го набода с тръните си….. Той е толкова мил, грижи се за нас …. мисля дори, че ни обича.

– Ти прекали, – гневно реагира бялата пъпка. – Какъв пример даваш на останалите цветя. Неговите действия са заплаха за нас.

– Не мога да го коря. Всяка сутрин върху всеки мой цвят блести огърлица от капчици роса. Цял ден около мен пърхат разноцветни пеперуди. Чувствам се защитена от силните ветрове и горещите дни, от нахалните бурени и студените нощи. Той се грижи за нас.

Веднъж един мъж извика към градинаря:

– Добри, дай ми една роза.

– О, той има нужда от нас, – развълнуваха се цветята.

– Каква роза искаш? – попита градинарят.

– Колко красиви цветя имаш, – зарадва се мъжът. – Много от тях така са се разтворили, сякаш ще се разпаднат. Виж тази ….. каква красавица е.

– Нека разцъфналите рози останат да ухаят в градината, – помоли градинарят.

– Какво да се прави, – вдигна ръце мъжът, – синът ми се нуждае от хербарий. – Я по-добре ми отрежи тази бяла пъпка ….