Всички смятаха Петър Незнакомов за християнин, но за дядо Петко си бе чисто и просто интелектуалец.

Питаха веднъж стареца:

– Как така интелектуалец?

А той отговори:

– Той изследва духовните хора и неща отвън, но нищо не достига до него.

– Е, и това е възможно, – съгласи се Станой.

Нако веднага се намеси:

– Как разбираш, че до него не достига нищо. Нали всеки ден чете Библията?

– Може и да я чете, но това върши по задължение …..

– Петър цитира части от Новия завет и знае доста псалми наизуст, това не е ли достатъчно? – попита Лозан.

– Възможно е да знае дори доктрината за оправдание чрез вяра и пак да бъде духовно сляп, – клатеше глава дядо Петко.

Мъжете край него вдигаха рамене в недоумение.

– Не тялото на истината просветлява, а Духът на истината е този, който прави това, – поясни старецът. – Ако сте готови да се покорите на Господ Исус, Той ще освети духа ви. Истината, която сте познали интелектуално, ще стане духовно позната.

– И как ще се разбере това?

– Силата Му ще започне да тече нагоре и навън и ще откриете, че човекът се е променил, – наблегна дядо Петко.

– Променил, ….. външно изглежда същия, – мърмореше под носа си Зарко.

– Когато човек престане да се доверява на собствените си способности, гледайки на тях като доказателство за спасение, а уповава на Божия Дух, той е просветен вътрешно, – каза стареца и млъкна.

Мъжете наведоха глави.

Гено имаше съперник, момче като него, което постоянно го тормозеше. Днес Живко отново се бе заял с него.

За Гено това бе много болезнено Той дълго премисляше какво е говорил и какво другият е казал.

Баща му често му казваше в такива случаи:

– Спри да мислиш за това. То може да те унищожи. Дяволът ще надмине себе си, ако продължаваш да се самосъжаляваш и имаш осъдителен дух.

– О, да, – каза си Гено, – дяволът ще плесне ръце самодоволно и ще се зарадва: „Това работи. Превъзходно работи ….“ Не трябва да позволявам ….

Той бе слушал не едно поучение в църквата, където се казваше:

– Бог ни вярва. Той допуска да имаме врагове, но ако реагираме по правилния начин, ще бъде добре за нас.

– Така е, – съгласи се Гено. – Сатана работи чрез нашите врагове, за да ни победи.

Гено закрачи нервно из стаята. Разроши косата си и продължи монолога си:

– Ако реагирам, без да огорчавам Светия Дух, резултатът ще бъде …. моето усъвършенстване.

Той подскочи и възторжено възкликна:

– И тогава не той, а аз ще съм победителят.

Гено се спря и се замисли:

– Живко е използван като оръдие и той едва ли осъзнава това. Тогава какво да правя?

Изведнъж си спомни разговора с дядо си, когато му бе споделил поредното си огорчение:

– Бог иска да се помириш с този Живко.

– Да, но той е ….., – бе спонтанно реагирал Гено.

– Първо се увери, че вината не е твоя. Нали Павел казва: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички”. За това трябва да направиш всичко възможно да се помириш с това момче. Кой знае утре може да станете приятели.

– Трудно е това, – бе казал Гено.

– Помоли се за него, но не Бог да го накаже или да се справи с него, а да бъде благословен.

Слънчево, облачно и дъждовно се редуваха и надпреварваха през деня.

Странно, но и в живота на човека могат да се случат такива аномалии.

Сутринта Младен излезе от къщи жизнерадостен, очаквайки денят да бъде изпълнен с успех и удовлетворение, но в училище негови съученици се настроиха срещу него, а после той падна по стълбите и си счупи ръката.

Сега седеше в къщи и си повтаряше на глас:

– Съжалявам, съжалявам, …. не исках така да се получи…..

Баща му влезе в стаята и чу мърморенето му.

– Младене, когато осъзнаеш греха, поискаш прошка и решиш повече да не го повтаряш ….

– Това достатъчно ли е? – нервно реагира Младен.

– Бог не иска да отидем на тридесетдневен пост или каквото да е друго, за да допълним Христовото изкупление. Той ни изобличава за греха, за да привлече вниманието ни, но след иска да продължим напред.

– Да, но пак се чувствам виновен.

– Всички обвинения относно изповядвания грях идват от дявола. Ако все още чуваш обвинителния глас за минал провал, разбери, това не е гласът на Бога. Не забравяй, съвършената любов изпъжда страха.

Младен само въздъхна и тъжно погледна баща си.

– Ние не записваме всичките си грешки, защото сме пуснали миналото и ефектът му върху настоящето, – продължи настървено бащата.

– Да, но аз ги помня, – възрази Младен.

– Ние възлагаме грижите си на Бог и разчитаме на Него да възстанови пропилените години. Очаквайки всичко да се окаже за добро. Господ никога не се разочарова от нас. Той ни обича и знае какъв потенциал имаме.

– Той ме приема, но аз себе си …. не мога.

– След като си простил на другите, трябва да простиш и на себе си. Точно това Бог иска от теб и мен.

Магда се разболя, но въпреки всичко усмивката ѝ не слизаше от лицето ѝ.

Косата ѝ бе побеляла. Бръчки покриваха бузите ѝ.

Наложи се да полежи известно време, докато се възстанови напълно след боледуването.

Посещаваха я много познати и приятели. Всички знаеха, че съпруга ѝ бе починал преди няколко години, а децата ѝ бяха на работа в чужбина.

Магда скоро щеше да навърши деветдесет и четири години. Не можеше много да се движи, но даваше кураж на всички.

Веднъж я посети племенницата ѝ Вероника и загрижено ѝ каза:

– Лельо, навярно се чувстваш самотна. И сега, когато по-трудно се движиш, това ти тежи още повече. Ще идвам, когато мога, няма да те оставя.

– Не се притеснявай за мен, – усмихна се топло Магда. – Аз не съм сама. Исус е тук със мен.

„Така е, – помисли си Вероника, – тя е приела словата на Исус буквално: „Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века“. Леля истински вярва, че Христовият Дух е с нея“.

Вероника бе потресена от думите на възрастната жена.

По-късно, когато не беше вече при Магда, тя си каза:

– Сигурна съм, че леля ми е изпитала реалността на това обещание. Божият Дух я използва, за да ми каже това. Аз имах нужда да го чуя. Това дълбоко ме докосна и отрезви.

Така Вероника усети утехата на Светия Дух.

Борис притвори поредната автобиография на известен учен и си каза:

– Всеки разказва историите си и обяснява действията си според неговата гледна точка. Този учен използва автобиографията си, за да се оправдае за някои неща.

Брат му Данчо, който чу последните думи на Борис, реагира спонтанно:

– Много лесно разкриваме изкривеното си мнение за себе си. Често сме пристрастни и слепи за своите слабости. Да ти кажа честно всяка автобиография ми се струва съмнителна.

– Никой човек не може да изследва себе си в настоящето, да не говорим за минало. Не можем да бъдем обективни, – отбеляза Борис.

– Забелязал ли си, колко много хората са уверени, че разбират себе си и могат да начертаят своя собствен път? – попита Данчо.

– Но те не разбират, че всички се нуждаем от Божия прожектор, – поклати глава Борис. – Истинското удовлетворение идва, когато Му се доверим. Ние имаме мир, когато се смирим пред Него.

– Имаме шанс в бъдеще, ако изпълваме сърцата и умовете си с Неговото Слово. Не сме лишени от свобода, когато сме чисти пред Неговите очи, – допълни Данчо.

– Да, така е, – съгласи се Борис. – Ние сме изпълваме с Духа Му, когато сме отворени и уязвими пред Него.