Пак препече. Сякаш е юли. Но това не пречеше на дядо Симеон и внукът му Симо да разговарят под големия орех.

Там бе прохладно и удобно на пейката, която старецът бе сглобил от две пънчета и една дъска.

– Представи си, че се разхождаш по земята заедно с Исус, – замечтано се усмихна дядо Симеон.

– Ау, – възкликна Симо, – тогава ще видя с очите си чудесата Му.

– Не само това, – каза старецът. – Ти ще чуеш гласа Му, ще видиш лицето Му, ще почувстваш докосването Му.

– Еха, – подскочи Симо , – прав си, дядо.

– Именно това Той имаше предвид, когато каза: „За ваше добро си отивам ….“

– Какво може да бъде по-добро от Христос с нас? – ококори очи Симо.

– По-добро е Христос в нас чрез Светия Дух. Исус никога не е искал да се опитаме да извървим християнското си пътуване сами или със собствени сили.

– Много от нас живеят живота си, борейки се и стремейки се, често с най-добро намерение, да следват Бог, – отбеляза Симо.

– Да, но го правят по плът, – възрази старецът.

– Тогава как?

– Исус ни е предоставил нов начин на живот чрез Своя Дух. За това всеки ден се молим, Бог да отвори очите и сърцата ни по нов и по-дълбок начин за Светия Му Дух.

Татяна много обичаше дъщеря си. Радваха ѝ се всички. Поля бе жизнерадостно и весело дете. Рядко усмивката ѝ слизаше от лицето.

Дори да е мрачен човек, щом Поля му се усмихнеше, веднага му се подобряваше настроението.

Един ден се разрази силна буря. Всички деца отдавна се бяха прибрали по домовете си, но Поля я нямаше.

Татяна се притесни и тръгна да търси дъщеря си. Какво ли не мина през главата ѝ. Обиколи навсякъде, но не я откри.

Сърцето ѝ се сви и Татяна се разплака:

– Господи, къде е моята малка Поля?

Изведнъж се сети за любимото място на дъщеря си и бързо закрачи натам.

Това бе една малка полянка, обградена от високи дървета.

И Поля бе там. Момичето тичаше и подскачаше под дъжда. Цялата бе подгизнала, но бе щастлива.

Всеки път, когато светкавица раздираше небето Поля поглеждаше нагоре и се усмихваше.

– Какво правиш? – изненадана попита Татяна. – Не те ли е страх от светкавиците? Цялата си мокра, ще настинеш.

– Мамо, виж, аз танцувам, – весело се завъртя Поля, – а Бог ме фотографира.

Тази сутрин Тод се събуди смачкан. Той нямаше никакви изгледи за сносен живот. Чувстваше се безнадежден. Не притежаваше нищо друго освен празния си стомах.

Раменете му бяха отпуснати. Всякакъв израз на гордост бе изчезнал.
Той бе мършав, а погледът му бе безцелно вперен в далечината. На пепелявото му лице се четеше само срам.

Стоеше с другите на пазара и очакваше да го продадат като роб.

Изведнъж се появява мъж с нежни очи. Вероятно той разчете потенциала в този онеправдан човек. Погледна го нежно.

– Нима видях искра в очите на този непознат? – запита се робът. – Вероятно съм се излъгал.

Но надеждата на Тод започна да нараства, когато непознатият плати за него и го прибра в дома си. Облече го и го нахрани богато.

Тод знаеше, не бе нужно някой да му казва, че Господарят му го обича.

Разпознаваш ли някого в образа на Тод? Надявам се.

Това сме ние, които бяхме роби на греха. Стояхме съкрушени без да виждаме изход в нашия мрачен и подтиснат живот.

Но Исус видя нещо ценно във нас и плати за нашата свобода със собствената Си кръвна, там на кръста.

Чрез Христос ние бяхме освободени от робството, но това не е краят, а само началото.

– Защо сме освободени?

– За да Му служим. Да Му отдаваме хвала и слава.

Поредната битка с хроничната болка принуди Кирилка да прекара няколко дни в стаята си. Настроението ѝ бе облачно като небето.

Най-накрая се съгласи с предложението на големият си син и двамата се разходиха.

Сивите облаци блокираха голяма част от това, което можеха да съзрат от близкия хълм.

Матьо предложи:

– Защо не направиш няколко снимки. Нали фотоапарата е в теб.

– Каква красота намираш в тези тъмни облаци? – попита Кирилка.

– Всяко нещо си има своето очарование, – засмя се Матьо. – Виж колко различни нюанси могат да се различат и в мрачните облаци.

Без ентусиазъм Кирилка направи няколко снимки на сенчестите планини и мрачния хоризонт.

Пороят, който се изсипа от небето, бързо ги прибра у дома.

Кирилка прегледа цифровите снимки и трепна.

– Виж, – извика тя.

Задъхвайки се Кирилка подаде фотоапаратът на сина си.

– Дъга, – прошепна с възторг Матьо.

– Бях прекалено съсредоточена върху мрачността на всичко, което ни заобикаляше, – усмихна се Кирилка, – но съм пропуснала да видя как Бог е освежил умореният ми дух с неочакван проблясък на надежда.

Физическото или емоционалното страдание ни влекат в дълбините на отчаянието. В такива моменти се нуждаем от освежаване.

Всеки жадува да усеща постоянното присъствие и безкрайната сила на Бога.

Няма да бъдем лишени от случаи и болести, които бихме искали да забравим, но едно е сигурно – надеждата в Господа, независимо колко унили и подтиснати се чувстваме в момента.

Когато трудните обстоятелства помрачават живота ни, Бог ни кани да Му се доверим. За това Той поставя дъги на надежда да се появяват в мрачните ни дни.

Дойде Стоян при съседа си и взе да се оплаква:

– Знаеш каква е работата ми. Не мога да отгледам повече от едно дете, а жена ми иска повече деца. Ако имам повече, ще ги храня, но живота им ще бъде беден. Какво да правя?

Христо се почеса по главата, усмихна се и му разказа следната приказка:

– Живееха някога двама съседи. И двамата се занимаваха с растениевъдство. Единият искаше да отгледа най-високото дърво, а другият да събере голяма колекция от цветя.

– Успяха ли? – нетърпеливо попита Стоян.

– Да. Първата висока секвоя оглеждаше цялата околност, но полянката с много цветя, насекоми, пеперуди и птици привличаше много деца. И двамата съседи бяха много доволни от постиженията си.

– Е, не е толкова лошо, човек да посади високо дърво, то все пак е едно, но…. – Стоян се опита да защити работата на първия растениевъд.

– Повечето от децата се страхуват от високото и не се качваха на дървото, за това предпочитаха полянката, – усмихна се Христо.

– Добре де, защо ми разказа тази приказка? – вдигна учудено вежди Стоян.

– И двамата съседи направиха една и съща грешка. Те подхранваха гордостта си, но не обичаха природата …

– Как така, нали са растениевъди? – прекъсна го Стоян.

– Те я преработваха според желанията си, с цел да угодят само на себе си. Затова се довери на природата си и не бъди егоист.