Времето се беше оправило и Марко реши да се поразходи. На улицата забеляза малко мръсно момче и в него се зароди идеята да го зарадва.

Извади от джоба си картата си за почивка край морето и му я подаде.

Момчето я взе и я сложи до другите събрани предмети в ъгъла на голям кашон, където спеше през нощта Това бе неговата закрила от лошото време и студения вятър.

Марко се ядоса не на шега:

– Вместо да яде хамбургери и пържени картофи, ябълкова торта и сладолед, той се свива в един кашон и яде развалено месо, което е събрал от боклука, – каза си той. – Навярно като играе в пръста си прави торти от кал и ги яде.

Изведнъж яда му мина и Марко разбра нещо, което беше ново за него:

– Колкото и да е странно, такъв избор правим и ние, когато трябва да решим да кажем „да“ или „не“ на света. Божите удоволствия са пир, поставен пред нас. Имаме на разположение трапеза с духовни наслади, които веднъж вкусени, ни избавят от празнотата на търсенето на земни удоволствия.

Марко се загледа в момчето и добави:

– Начинът да освободим сърцето от господството на греха е чрез наслада в Бога.

Светостта е превъзходно удоволствие, което надхвърля всичко, което грехът може да ни предложи.

Методи бе смачкан от критики на другите в бригадата. В стаята за почивка той се бе свил в ъгъла и нещо чоплеше в ръцете си. Другите разговаряха, смееха се, но той не взимаше участие в общението им.

Влезе бригадира бай Жечо, погледна Методи и каза:

– Лесно е да се критикуват другите.

– По-лесно е да се открият грешките….., – обади се най-младия в бригадата Танко.

– Отколкото да се намерят решения, – довърши изречението бригадира.

– Всеки от нас се изкушава да критикува другите, – примирено се изказа Вълко.

– Враждебността е силно заразна, – свъси вежди бай Жечо. – Ние я насочваме към другите, но тя като бумеранг се връща към нас.

– Е, какво да правим тогава? – нехайно подхвърли Краси. – Виновният си е виновен! С перце ли да го галим?

– Някоя насърчителна дума или смислена проява на доброта биха свършили по добра работа, – бригадирът изгледа внимателно мъжете в стаята. – Нямаме никаква основателна причина, нито някакво законно основание да постъпваме с който и да е от нас така. Когато искаме да критикуваме някого, нека бъде честни и критични така и спрямо себе си.

Всеки от бригадата бе навел глава. Какво ли си мислеха?

Навярно нещо от рода на: „Ами ако някой от нас изпадне в положението на Методи?“

Времето се позатопли и хората се поотпуснаха. Не можеха да влязат в градините си, защото от многото дъждове бе кално.

– Изпече слънце, но не можем да работим земята, – отбеляза Добри.

– Опитах се да вляза в градината и затънах, едва извадих обувките си от калта, – потвърди Сава.

– Още някой и друг ден да кара така и ще се захващаме за работа, – додаде Добри.

– Ти остави времето, то ще се оправи, – махна с ръка Сава. – Виж за какво си мисля тия дни ……

– За какво? – любопитно ококори очи Добри.

– Гледам нашия Михал. Едни разправят, че е много мързелив, но аз съм работил с него и знам, че работи здраво. Защо го одумват така?

– Той работи, когато му е кеф, – усмихна се Сава, – но хване ли се, по-добър от него няма.

– Да видиш само колко добро мнение има за себе си, а докачили го някой, не му остава длъжен.

– Ако чуеш, че някой има добро мнение за себе си, – заръкомаха и с двете си ръце Сава, – увери се, дали това не е единственото добро мнение за него.

Двамата се разсмяха.

– Каквото и да си говорим, важно е не какво казват за тебе другите, нито ти за какво се мислиш, – Добри отправи поглед нагоре и продължи, – важното е какво Бог вижда в теб.

Валеше. Спираше от време на време, но бе мрачно и подтискащо. Сивите облаци се бяха намръщили и не позволяват никакъв жизнен лъч да проникне през тях.

Никола и Владо седяха в стаята и тихо разговаряха. И на двамата бяха лепнали прякора „Философа“. Те не се обиждаха, а го приемаха като одобрение за любознателността си.

– Речта играе голяма роля в света и то не само като средство за комуникация или предаване на информация, – пое си дъх Никола и продължи, – но и като форма на изразяване и разкриване на смисъла, които искаме да предадем един на друг.

– Но значението на израза не се свежда само до информативно съдържание, – възрази Владо, – а предполага, както казват съвременните психолози, умишленото оцветяване с отношението ни към съобщаваната информация. Без него не можем да говорим за смисъл.

– Това е безспорно, за това изразяването се нуждае от жив език, – подчерта Никола.

– От друга страна, – присви очи Владо, – тази външна звукова форма на езика често се оказва пречка не само в начина на общуване, но и в процеса на изразяване.

– Има различни езици и ограничени форми за всеки конкретен език, – вдигна рамене Никола.

– Да, но в Божието царство тези препятствия се преодоляват – наблегна Владо – и то не чрез някаква определена трансформация на езиците, а чрез пряко предаване на смисъла от човек на човека.

– Навярно имаш предвид случая в Деяния на апостолите, когато в Ерусалим бяха събрани юдеи, благочестиви човеци, от всеки народ под небето, – повдигна вежди Никола. – Между тях не можеше да има никаква словесна комуникация. Дори апостолите да бяха полиглоти, те бяха твърде малко за да проповядват едновременно на всички езици, от които тези хора се нуждаеха.

– Очевидно е имало пряко директно предаване на смисъла, които всеки човек е възприемал с ума си.

– Освен това, – почеса се по главата Никола, – макар да бе изненадващо за присъстващите, посланието звучеше на родния им език.

– Както може да се види Божието царство не е възпрепятствано от никакви индивидуални различия, включително и езикови, – поклати глава Владо.

– Виж, – вдигна показалеца си нагоре Никола, – тук става въпрос за съобщаване и възприемане на смисъла на казаното, които човек свободно възприема без изкривявания, т.е. бе намерен напълно адекватен инструмент за изразяване и възприемане.

– Такова общение обогатява духовно, – плесна с ръце Владо.

– Какво точно стана в този ден на Педесятница? – попита Никола и сам си отговори. – Шум, вятър, огън и неусетната вътрешната промяна у учениците на Христос. От този момент Църквата отчита своето съществуване като невидимо присъствие на Бог в преобразените сърца на хората, които чувстват и осъзнават единството си един със друг.

– От Педесятница започва ново време, – тържествено обяви Никола, – време на апостолските проповеди и действието на Святия Дух в Църквата.

Валя почти цял ден. Всички се бяха скрили в домовете си, но пороя ги изгони и от там.

Каква трагедия, мощния поток завличаше коли и камиони. Хората бяха отчаяни и се чувстваха безпомощни.

Ради гледаше през прозореца. Реката бе изляла от коритото си и влачеше със себе си всичко, до което се добереше.

Домът им бе по-нависоко и водата не ги достигна, но тези по-надолу….

Баща му се приближи и каза:

– Като гледаш това отвън, представяш ли си колко е мощен Божия Дух?

– Той не би напакостил на хората, – сбърчи нос Ради.

– Да, така е, – съгласи се баща му, – тази стихия притиска и гони хората, изпълва ги с мъка и болка.

– Когато приемаме Божия Дух, изживяваме повече от Христос, – възкликна Радо. – В Неговото присъствие има мир и спокойствие.

– Всъщност, – баща му се почеса по брадата, – целта е ….. да представим Христос. Не е достатъчно само да се почувстваме добре за момента, но да станем по-ясен образ на Исус.

Радо мълчеше и разсъждаваше, а баща му продължи:

– Когато предадем живота си на нашия Господ, се превръщаме във фуния, през която Божия дух преминава и докосва околните.

– „Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му…“, – Ради цитира стих от Библията.

– Какво трябва да искаме още от Бога, Който ни е дал толкова много? – попита баща му.

– Да ни помогне, – малко нерешително каза Ради, но след това вдигна глава и повиши глас, – да вдигнем очите си, за да видим онези в света, до които ни е призовал да достигнем ….

Баща му се усмихна и разроши косата му.