Живееше някога един заек. Викаха му Зави, защото бе много завистлив.

– Завиждам на лисицата за ловкостта ѝ, – почесваше по ухото Зави. – А Мечо какъв пухкав кожух има. Бих искал да съм трудолюбив като катеричката, да тичам бързо като кучетата, да имам мъдростта на бухала….

Той завиждаше на всеки за всичко.

Често Зави тежко въздишаше и си казваше:

– Около мен всички са талантливи, красиви, успешни, умни …, а при мен нищо. Защо на едни се дава толкова много, а при други няма.

Един ден на Зави му се отдаде случай да се запознае с животните, от които се възхищаваше.

Лъвът имаше рожден ден и бе поканил всички от гората.

Зави взе да мъдрува:

– Да отида или да не ходя?! Все пак аз съм един неудачник и не съм достоен да бъда гост на лъва.

Дълго мисли и накрая реши:

– Ще отида, макар само с едно око да видя своите кумири.

На празника всички се запознаваха, играеха, танцуваха, с една дума развличаха се.

Тази вечер Зави разбра, че всички животни са такива, какъвто е и той.

Успя да надбяга едно куче. Погали мече и установи, че козината му не е толкова пухкава, колкото неговата. Случи се така, че той даде съвет на бухала, а катеричката го помоли да ѝ помогне при събирането на ягоди.

Закахъри се Зави:

– Имал съм такъв голям потенциал, а съм си губил времето, силите и енергията да завиждам на другите.

Зави се сприятели със всички и започна нов живот.

Това бе необикновен изгрев. Валентин и Атанас наблюдаваха появата на слънцето захласнати.

То се отразяваше в обширните води пред тях. Гледката бе зашеметяваща.

Валентин бързо извади телефона си и каза на приятеля си:

– Само за момент…. Искам да запечатам тази картина.

Слънцето светеше право в очите на Валентин и той не можа да види изображението на екрана, преди да снима, но щракна.

– Ще стане страхотна снимка, – възкликна Валентин.

Атанас се усмихна и го потупа по рамото съучастнически.

– Не можах да видя добре образ, но такива снимки обикновено излизат добре, – смутено призна Валентин.

– Ти винаги си успявал, – насърчи го Атанас.

Не винаги могат да се видят детайлите на екрана, но това не означава, че няма да се получи красива снимка.

Така е и ходенето с вяра.

Не винаги виждаме Бог да работи, но вярваме, че Той е там.

Вярата е увереност за това, което не виждаме.

Бог действа. Това, което е правил преди, може да направи отново, дори повече.

Какво можеш да забележиш, когато влизаш в някой град?

Днес Ченко пътуваше към едно не много голямо селище.

Първото нещо, което му се наби на очите, бяха хазартните заведения. Където и да обърнеше глава, присвяткваха разноцветни светлини, които го примамваха да влезе там.

На големи билбордове се виждаха снимки на адвокати, които правеха пари от злополуките на другите.

В този град бе позволено използването на наркотици. За това свидетелствуваха множеството малки магазинчета, които продаваха тези отрови.

Навярно не във всеки град бе така.

– Но този е стигнал дъното, – каза си Ченко.

Той бе подтиснат от това, което виждаха очите му. Мъка и болка изпълни сърцето му за хората, които минаваха като сенки край него.

По една щастлива случайност Ченко срещна един таксиметров шофьор, който сподели:

– Моля Бог всеки ден да ми изпрати хората, на които Той иска да помогна. Пристрастени към хазарта, проститутки, хора от разбити домове, всички те ми разказват проблемите си със сълзи на очи.

– Какво правиш тогава? – попита Ченко.

– Спирам колата. Изслушвам ги и се моля за тях.

– Ясно, – отсече Ченко, – това е твоето служение. Ти носиш светлина, в този потънал в тъмнина град.

Нека помолим Божия Дух да ни даде сила да живеем достойно, осветявайки с Неговата светлина най-тъмните места на света.

Около полузамръзналото езеро се събраха животни и птици.

– Днес ще съдим Декември, – важно съобщаваше на всички враната.

Совата потропа с една пръчка по близкото дърво и извика:

– Тишина. Моля да се изказвате един след друг.

Всички се умълчаха.

Първа взе думата черната врана:

– Декември съкрати деня, а нощта направи прекалено дълга.

Повечето извисиха глас:

– Така е.

А враната продължи:

– Едва се е съмнало и започва да се стъмва. Не мога да си хвана червейчета. Не ги виждам. Така ще умра от глад. Кой е съгласен Декември да се промени?

– Всички, – завикаха мнозина.

Изправи се бухалът и всички млъкнаха. Знаеха, че е мъдра птица и решиха да чуят какво ще каже.

– Аз съм против, – наблегна на думите си бухалът.

Чу се ропот, шум от криле и ръмжене, но това не стресна възпротивилият се и той продължи:

– Аз работя нощем. Това, че нощта е дълга напълно ме устройва.

Лисицата се почеса зад тила и умилкващо занарежда:

– През декември е скучно в гората. Нищо интересно не се случва. Където и да погледнеш, всичко наоколо ти навява тъга. Нима ще осъдим Декември , че намалява скуката?

Някои от животните се замислиха, но други пак завикаха:

– Всички, всички ….

– Каква скука, – провикна се изплувалата треска от езерото, – аз се готвя за сватба. Имам настроение и голям апетит. С вас не съм съгласна.

Враната се повъртя и рече:

– Снегът през декември е много лош. Измъчи ни. Кое е съгласен през Декември снегът да изчезне.

Хор от животни се отзова:

– Всички, всички, …

Глухарят подаде глава от снега и се възпротиви:

– В снега се спи добре. Скрито е, топло и меко е. Нека Декември да не се променя.

Едни негодуваха, други се противяха, а накрая решиха:

– Така или иначе този месец ще свърши. Не можем да го махнем от годината. Нека се разпростира, както си може.

Нако и Мишо бяха съседи. Можеше да се каже, че донякъде се разбираха.

Защо донякъде?

Веднъж Нако реши да отиде да пазарува и си рече:

– Нещо ме подбужда да пазарувам и за съседа си. Какво да му купя?

Замисли се, а след това продължи със размишленията си на глас:

– „Каквото вземете за себе си, вземете го и за ближния си“. Много обичам сладоледа с шоколад. Такъв ще купя и на съседа си.

Когато излезе навън Нако забеляза, че боклука на Мишо е „прескочил“ в неговия двор.

Въздъхна тежко и каза:

– Е, случва се. Ще почакам да го почисти, не бързам за никъде.

Само напомни внимателно на Мишо:

– Виж, моля те …. нека това да изчезне от двора ми.

– Сега съм зает, но следващата седмица, непременно ще се заема с него, – обеща Мишо.

Минаха две седмици, а боклука си стоеше в двора на Нако.

Днес той трябваше да отиде отново да пазарува.

Мина покрай мястото, където се продаваха сладоледи с шоколад, но не спря.

Насочи се по-нататък към бамята.

Когато се върна с колата си, Нако тръсна чувал в скута на мързеливия си съсед и му пожела:

– Приятна вечер.

На следващата ден, когато Нако погледна в кухнята, познайте какво намери там сладолед с шоколад или бамя?!