Екип от Колумбийския университет е разработил гъвкава камера.

Устройството се състои от меки лещи поставени върху силициева подложка с фоточувствителна гъвкава матрица.

Лещите са изработени от еластичен материал, така че да може да се променя фокусното разстояние в зависимост от нивото на огъване, без да се използва сложна електроника.

Чрез промяната на ъгъла на наблюдение, всяка отделна леща е възможно да се избегне слепите зони при деформация на листа.

С подобни камери могат да се обвиват автомобили, да се нанесат върху дрехи и други обекти.

Изследователите смятат, че гъвкавите камери са напълно способни да изместят традиционните в бъдеще.

Нов евтин фотоапарат ще прилича на кредитна карта, която лесно ще се скрие в джоба.

За промяна на ъгъла на наблюдение е достатъчно леко да се огъне устройството.

Това число е доста интересно. То е половината от 666. С него е „свързано“ нещо много любопитно.

До сега не е намерен нито един истински исторически документ, датиращ от „333 години след Христа“.

Обяснете защо това е така?

Наистина няма такива документи. Въпросът е: Защо?

Може да съобрази нещата, като си спомните кога е въведено летоброенето. Ако не знаете това, разровете се малко. Не може да не ви направи впечатление разликата.

Е, скъпи археолози, стигнахте ли до истината?

Ако не сте, не е толкова страшно, просто прочетете ….

Отговор: Летоброението „от Рождество Христово“ е било въведено от римския абат Дионисий Малкия през 525 г. от н.е.

За това документи датиращи от „333 г. от Рождество Христово“ не може да има. По това време такова летоброение не е имало, а числото 333 тук няма нищо общо с това.

Млада жена седеше на пейката в парка и плачеше. По това време край нея мина малкият Иван, който въртеше педалите на велосипеда си с три колела.

Когато видя плачещата жена му стана мъчно за нея. За това я приближи и я попита:

– Лельо, защо плачеш?

– О, миличък, ти не можеш да разбереш това, – махна с ръка жената.

На Иван му се стори, че след това жената започна да плаче още по-
силно. Момчето не се стърпя и попита:

– Лельо, нещо те боли, затова ли плачеш? Искаш ли да ти подаря моята играчка?

Жената още по-силно се разрида. Детето не знаеше как да ѝ помогне, а му беше жално за нея.

малко след това тя вдигна насълзените си очи и тихо прошепна:

– О, дете, аз не съм нужна на никого. Никой не ме обича.

Иван я погледна съвсем сериозно и се поинтересува:

– А ти всички ли си питала?

Думите на момчето я разтърсиха. Тя му се усмихна.

Изведнъж в нея се върна вярата в доброто ….

Малко преди да започне службата в църквата влетя жена, която бе облечена много странно.

– Какво е това? – обърна се друга жена към нея. – Защо така сте се облекли?

– Защото, – отговори странно облечената жена, – Бог е избелил дрехите ми. Обух краката си с готовност, за да благовествам в света.

Другата жена внимателно я слушаше, а после попита:

– А на главата, какво е това, за рога ли сте си ги сложили?

– А това ли? – усмихна се странната жена. – Това нося за да изглеждам като ревящ лъв.

Спортният лагер се намирал на 160 километра от Ню Йорк.

Боксьорите живеели там под строг контрол. Те общували само с треньора си. За нарушаване на режима спортиста се дисквалифицирал.

Но любовта за Марсел била по-важна. Един ден след пристигането на Едит Пиаф в САЩ изненадан шофьорът я закарал до пустинно място в страни от пътя, където след известно време спря Марсел с колата си.

След това двамата потеглили заедно. Марсел бил на волана, а тя в багажника.

В спортния лагер на всеки спортист била предоставена отделна къща, но да заведе Едит там, било много опасно за Марсел.

Той я настанил в празно помещение, където тя прекарала следващите 10 дни. Щорите били свалени, нямало топла вода, имала на разположение само вода и сандвичи, но през тези дни Едит Пиаф била щастлива.