На централна гара в автобуса се качили две весели старици приятелки. Те попитали:
– Как можем да стигнем до археологическия музей?
Шофьорът им казал точно на коя спирка да слязат.
Скоро двете възрастни жени решили да слязат една спирка по-рано от посочената. Шофьорът по говорителя им съобщил:
– Тази спирка се намира далеч от музея. Трябва да слезете на следващата. След това да измините 20 метра напред и 50 метра на дясно и от дясната страна на улицата се намира музея….
Всичко това било обяснено твърде високо, ясно и разбрано, че и глухия би го разбрал. Хората в автобуса слушали всичко това с тъжно покорни лица, на които било изписано: „Старост – нерадост“.
Една от старите дами намигнала на останалите пътници и казала на шофьора:
– Много благодарим за информацията. Но ние всичко вече забравихме.
И двете стари жени бързо изхвръкнали от автобуса.
Трябва да отбележа, че тези възрастни жени изпреварили и пристигнали до музея по-бързо от един мъж с дъщеря му.
Ех да можех и аз да бъда такава старица!

Пихме експресо. Около нас цареше спокойствие и животът се носеше на вълни край нас.
– Какво ли ще стане с някой италианец, ако при злополука, загуби и двете си ръце? – наруши мълчанието Дани.
– Просто ще се раздели с мечтата си да играе бокс и да се пребори с някого, – казах разсеяно.
Едва ли щеше да ми бъде приятно да продължим разговора в тази насока.
– Овца такава! – възмути се Дани. – Ти изобщо не мислиш. Ще започне да заеква. Ще получи тежко говорно разтройство. Помисли си, как би могъл да говори, ако не може да използва ръцете си?
Бяхме чували, че южняците жестикулират, докато говорят и го правят доста буйно и емоционално.
Нагледен пример за това бяха група млади мъже, които оживени разговаряха, близо до нашата маса.
Те така движеха ръцете си, че се опасявах за живота им. Раменете, лактите в синхрон с китките изразяваха определено мнение, кривейки се в най-изтънчени извивки. Пръстите им пореха въздуха, като малки птички.
Беше очарователна гледка!

Кражбите в България са се усъвършенствали и са достигнали най-високото си равнище. За това не са могли да си мечтаят нашите хановете, болярите, та дори и ръководителите при социализма.
Сега организирано и планомерно крадат в самата ни държава. Как ли? Чрез корупция!
Като се започне от най-скъпите и необходими природни ресурси като нефт и газ, та се стигне до най-малките неща, комисионите в банките…. Всички крадат и от живи, и от мъртви, даже и от тези, които още не са се родили…
И крадат всичко…
На първо място, разбира се, за себе си, за своите „услуги“.
Без кражба България практически  почти не би могла да съществува, а теоретически изобщо е немислимо.
Нека погледнем истината в очите и да признаем, че всяко предприето дело за „борба с корупцията“, не само е безсмислено, но е и вредно, защото корупцията е „източник“ на нашето съществуване.

Той направо откачи след като си купи тази кола. Дълго пести пари за това парче желязо. Отказа се от всичко, престана да говори.
Цял месец я избира. Ту цветът не е този, ту не му пасва размера или предницата е низка. Другите му се присмиват:
– Като жена я измерваш и опипваш навсякъде. Да не си решил да се жениш за нея?
Те го подиграват, а аз със този луд човек трябва да живея.
Нощно време очи не затваря, все гледа да не би някой да му вземе тази красавица. С какви ли имена не я нарича:
– Сладка моя, лястовичката ми, мъничката ми, ….
Като го слушаш ти става противно. Когато мина край нея непременно ще я изритам.
Какво да ви говоря изобщо, за мен мъжът ми забрави нацяло. До мен е, но не е на себе си.
Сутрин първата му работа е да излезе, да обиколи ненагледната си и с парцал да попие росата по нея.
Сяда в колата, целува волана и опиянен мълви:
– Благодаря, ти мила, за всичко!
Направо очовечава машината. С този поглед….. нищо чудно да оживее.
Една вечер се връщам от работа, гледам го щура се край „лястовичката“ си и мърмори под носа си:
– Сега ще ти измия крачетата. Отзад с восък ще ти натрия. Очичките ти ще намажа със специално средство.
Така нежно ѝ говори и се върти край нея, сякаш е любимата му….
Е, по-добре с кола да ми изневерява, отколкото с някоя друга жена!

Преди много години в Балшой театър се представяла операта „Дон Карлос“. Арията на Филип пеел Шаляпин, а на великия инквизитор Василий Петров.
Трябва да кажа, че Петров се възхищавал от гения на Шаляпин, а Шаляпин, от своя страна, високо ценени гласа и талант на Петров.
Преди началото на третото действие Петров казал на Шаляпин:
– Федя, днес ще те надпея!
– Не, Вася, няма да успееш! – засмял се Шаляпин.
– Ще видиш!
– Няма да можеш!
Започнало действието.
Петров, притежаващ силен глас, завършил арията си доста гръмко, като заглушил оркестъра и изпълнил целия театър, от партера до галериите.
За част от секундата Шаляпин осъзнал, че не може да го надмине. За това на великия инквизитор крал Филип неочаквано отговорил шепнешком. В залата буквално, повял зловещ хлад.
Успехът бил пълен и овациите продължили няколко минути.
Когато паднала завесата, Шаляпин шеговито подметнал на Петров:
– Това е! А ти само викаш!