Павел повдигна капака на кутийката и ахна. Това, което си бе мислил за невъзможно, се бе случило.

– Но как? – въпросът застина на устните на Павел.

Поредното неведомо: От къде, как, по какъв начин?

Баща му се усмихваше загадъчно. Очите на момчето се напълниха със сълзи.

– Благодаря ти, татко! Аз не вярвах, но …. – и Павел млъкна.

– Чудеса се случват и когато не вярваш.

– Да, ….. – смънка смутено сина.

– Внимавай, защото обикновено казват: „Всяко чудо за три дена“, – усмихна се тъжно бащата.

– Не, – Павел ококори очи, – такова нещо дори не съм си и помислял….

– Човек привиква към чудото, а след това отново се изпълва с неверие.

– Как с неверие? – недоумяваше Павел

– Индивидът търси ново чудо, което да предизвика в него възторг …..

– А старите? – прекъсна го Павел.

– Приемаме ги за подарък. Смятаме го за даденост и то изгубва своята чудатост, – добави бащата.

– Нима сме толкова забравливи? – почеса се по главата Павел. – Къде е благодарността, а споменът от преживяното?

– Радвам се, че говориш за благодарност за един по-дълъг период, но в нашето забързано време дори не се учудваме на малките неща, които ей така просто ни се случват. Не се замисляме, че има Един, Който постоянно се грижи за нас.

– Аз всеки ден Му благодаря, нали така си ме учил, – каза Павел и погледна баща си още веднъж с благодарност в очите си.

Мислих за някои хора, които познавам, те по същия начин забравят своя Създател и истински “хляб на живота”. Те живеят ден за ден, без да имат представа за Бог и Неговата доброта към тях.

Колко по-добре би било, ако всички можеха да осъзнаят Божията любов и да Му благодарят за грижата Му към тях.

Борис бе едва десетгодишен, но трябваше да издирва пънове, да ги изравя, а след това да ги насече за подпалки. Това занимание му доставяше голямо удоволствие, защото се чувстваше съпричастен към снабдяването на семейството си.

Дънерите, които откриваше, изравяше и насичаше съвсем не бяха малко, а това снабдяваше дома му с допълнително количество дърва.

Един ден една коренова система му създаде проблеми, не искаше да излиза от земята. Борис напрягаше цялата си сила, но коренът не помръдваше.

По едно време при него дойде баща му и известно време наблюдаваше безплодните му усилия.

– Мисля, че знам проблема ти, – каза той на сина си.

– И какъв е той? – попита Борис целия плувнал в пот и изтощен до предела на силите си.

– Не използваш цялата си сила, – отговори бащата.

Борис го изгледа изненадано.

– Как така не съм използвал цялата си сила? Виж ме! Досега се борих и напрягах всички мускули, но вече съм изчерпан.

– И все пак не използваш всичките си сили, – повтори бащата.

– Какво имаш предвид, татко?

– Ти не ме извика на помощ. Не беше нужно да се напъваш сам.

Днес, когато сте изправени пред силно предизвикателство, обърнете се към Бога и Го помолете за помощ. Мислете ли, че Той няма да ви помогне и да реши проблема ви?

Ще го направи бъдете сигурни в това!

Облачно и подтискащо бе времето, но това не пречеше на Цачо и Михаил да седят на двора и да разсъждават на глас.

Годините отдавна бяха посребрили косите им, но опита и знанията, които бяха натрупали през това време охотно споделяха не само помежду си, но и с останалите особено с по-младите.

– Не е лесно да блеснеш, – поклати глава Михаил, който си спомняше Петър един от внуците си, как се переше пред всички. – Светлината се добива с цената на раждането ѝ.

– Горенето трябва да предхожда сиянието, – отбеляза Цачо. – Без самоотверженост съвсем малко добро бихме могли да направим на другите.

– Горенето навява мисъл за страданието, – леко се усмихна Михаил, – но то предизвиква ужас, защото причинява болка.

– Склонни сме да вярваме, че носим много полза в света, когато сме физически силни, заети с интензивни дейности, а сърцето и ръцете ни даряват милост.

– Да, но когато Господ ни заведе на безлюдно място, – поизправи се предизвикателно Михаил, – остави ни болни лежащи на легло, тялото ни се изтощава от нападналата ни напаст. И какво?

– Приключва активният ни живот и смятаме, – додаде Цачо, – че сме напълно безполезни, щом не можем да направим дори най-малко възможно.

– Ако сме търпеливи и смирени, – заяви Михаил, – ще бъдем уверени, че носим повече полза за света и че голямо благословение са дните на нашето страдание и болести, отколкото когато сме мислили, че сме правили много повече.

– Светим, защото горим, – наблегна възторжено Цачо.

– Славата на утрешния ден се корени в черната работа, която извършваме днес.

– Мнозина искат се прославят, но не желаят да носят кръста.

– Да, искат да блестят, но без да горят.

– Те не знаят, че разпятието предхожда коронацията, – заключи Цачо.

Двамата възрастни мъже дълго време мълчаха и съзерцаваха гаснещият залез на хоризонта.

Баба Радка бе мъдра и стара жена. От очите ѝ искреше добрина, а от сърцето ѝ извираше любов към всеки. От душата ѝ струеше светлина. Лицето ѝ бе открито и честно.

Един ден група млади хора се завъртяха край нея и я попитаха:

– Толкова много си преживяла и вече си стара, а душата ти е млада. Тя ни изненадва с полета си. Животът ти е чист, а ти си сякаш си по-млада и от нас. Сподели с нас как си достигнала до това.

Старата жена само се усмихна.

– Сподели тайната си, бабо, – настоя един от младежите.

– Добре, но тя не е тайна, никога не съм я криела.

Младите хора наостриха уши, а сърцата и трептяха от очакване.

– Просто трябва да отдадете цялото си сърце за Бога, – продължи старицата.

Младежите я изгледаха изненадано.

– Когато го направих, всичкото добро, което ми пожелаеха и ми правеха, оставаше, а лошото забравях. То сякаш потъваше във вода.

– Само това ли? – учудено попита млада русокоса девойка.

– Ако бях трупала обиди, болки, страдания, беди и мъки, – отново усмивка се разля по лицето на старата жена, – сърцето ми щеше да бъде разбито. Дръзките удари през годините щяха да оставят печат върху мен.

Младежите не се съмняваха вече в това, което говореше старицата, а жадно поглъщаха думите ѝ.

– Водата отнесе несгодите ми. Всички обиди се разтвориха в нея. Само любов идваше в сърцето ми към хората и ми донасяше елей на доброта.

Възрастната жена продължаваше да се усмихва. Тя говореше нежно и спокойно. От нея се излъчваше любов, а душата ѝ бе чиста и млада.

Отдели мъката и болката от сърцето си и радост ще имате всеки ден.

За любовта отворете широко сърцето си и винаги ще ви бъде добре. Тя ще ви съпровожда с благоуханието на небето, за да бъде живота ви песен, изпълнен със слънчев дъжд.

Хора правете добро. Помагайте на бедните и болните. Душата си отворете за съчувствие, нека тя бъде изпълнена с милост.

Бог ни е дал скъпоценност, наречена памет. За това помнете доброто, което са ви направили. Забравете злото, гасете го като пламък. Прощавайте всичко с любов.

Даря бе стеснителна и много срамежлива. Изобщо не се изненадвам на това, защото тя растеше под упреците на баща си и присмехите на съучениците си.

– Дарино, – казваше баща ѝ като бърчеше чело, – ходиш като някоя крава.

А това силно я нараняваше.

Когато стана тинейджър се изправи пред още по-неприятни ситуации.

– Виж колко е грозна и дебела, – присмиваха ѝ се съучениците.

– Никой не ме харесва, – плачеше Даря, когато останеше сама. – На никого не трябвам. Никому не съм нужна.

Думите на баща ѝ и съучениците ѝ бяха изградили негативно впечатления за самата нея и тя страдаше много от това.

Един ден Бог я срещна и тя разбра, че е обичана и специална за Него.

Така Даря получи изцеление на всички рани, които и бяха нанесли лошите думи през годините.

А вие вярвате ли на лъжите, които другите казват за вас?

Ако сте ги възприели, позволете на Господ да изцели всичките ви рани и да ви помогне да се харесвате и обичате.

Бог е всемогъщ. Затова можем спокойно да игнорираме всички онези ужасни неща, които хората казват в живота ни.

Приемете Божията любов и Неговото мнение за вас!

Той ни дава всичко необходимо за живота. Доверете Му се.

Все още можете да дойдете пред Божия престол, за да бъдете изпълнени с Неговата любов и да получите отговори на вашите въпроси.