Празник е. И навред ще чуеш познатият възглас:

– Христос возкресе!

И отговорът не се забавя, а звучи мощно и тържествено:

– Воистина воскресе!

Димитър бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Тогава защо живеем така, сякаш костите му са още в гроба? Страхуваме се и треперим за бъдещето си. Сякаш се съмняваме в Божите обещания.

Веднъж Румен, негов стар приятел, го бе попитал:

– Защо камъкът бе отместен от гроба на Исус? За да може Христос да излезе от там?

Тогава Димитър бе повдигнал само рамене. Не бе се замисля за това.

– Камъкът бе отместен, за да могат жените да надникнат. За това всеки ден се връщай към този празен гроб отново и отново. И започни да осъзнаваш, че Исус ще отвали всеки камък от живота ти, защото Той възкръсна и е жив.

– Да, гробът е празен, – бе се съгласил Димитър. – Там няма нищо.

– Но в крайна сметка откриваш в него всичко, което търсиш, – бе се засмял Румен.

Димитър го бе изгледал малко изненадано.

– Ако търсиш мир поради виновна съвест, – бе продължил приятелят му, – не се опитвай да го получиш със собствени усилия. Христос ни дава мир, който светът не може да ни даде. Ако търсиш удовлетворение в живота, разбери, в Исус имаш всичко и повече дори.

– Да, – потръпна Димитър от спомена, – отговорът на всеки проблем е в празният гроб на Исус.

Беше един прекрасен пролетен следобед. Петър седеше до баща си, който умело въртеше кормилото на старата им кола, която бавно напредваше по прашния неравен път.

Всичко бе окъпано в зеленина и потопено в слънчева светлина. Птиците весело пееха, а двамата баща и син се усмихваха.

Всеки от тях поотделно си представяше с радост времето, което щяха да прекарат заедно в полето.

Изведнъж на прозореца на колата се появи пчела. Петър бе алергичен към пчелите. Едно ухапване можеше да го доведе до злополучен край.

Момчето потръпна и се уплаши.

Бащата бързо се протегна и сграбчи пчелата. Стисна я здраво в ръката си.

След това бавно и спокойно разтвори дланта си.

Петър гледаше обезумял баща си и уплашено, без да може дума да каже, сочеше към ръката на баща си.

Там стърчеше жилото на умъртвената пчела.

Бащата с помощта на другата си ръка изтегли жилото и го показа на сина си, като каза:

– Виждаш ли това? Не е нужно да се страхуваш вече, аз поех жилото вместо теб.

Не трябва да се страхуваме от смъртта, защото Христос я прие вместо нас. Неговата победа на кръста ни освобождава от робството на греха.
Исус пое жилото затова триумфално попита:

– О смърте, где ти е победата? О смърте, где ти е жилото?

Христос се издигна. Страхът изчезна. Сега новият живот с Бог ни принадлежи.

Не се двоуми приеми го!

Марко и Стефан седяха един срещу друг и тихо разговаряха.

– Как би нарекъл Великден през тази година? – попита Стефан.

– Какво мога да кажа, – повдигна безпомощно рамене Марко. – Плановете за пътуване са отменени. Църквите остават празни, докато болниците се пълнят. Семейните събирания се заменят с разговори по телефона или чатове. Поради епидемията, голяма част от хората са затворени. Радостта от празника е отстъпила място на страха, изолацията и траура за тези, които сме загубили.

– Тъжен, изключително тъжен Великден, – съгласи се Стефан.

– Но знаеш ли, – Марко погледна приятеля си в очите, – че първата Пасха е предшествана от мрачни климатични промени, болести по животните, а след това и смъртта на първородните в Египет.

– Това, че се чувстваме затворени и изолирани по никакъв начин не може да се сравни с робството на евреите, – тъжно поклати глава Стефан.

– Но поне можем да се причислим към молитвите им за освобождение, – нерадостно се усмихна Марко.

– Е, – добави Стефан, – сега като сме лишени от обредите, то можем по-добре да си спомним за страданията на Христос.

– Най-голямата утеха на Великден тази година е, че Бог познава страданието, – въздъхна Марко.

– За първите последователи на Исус Пасхата започна с радостни възгласи и весели тълпи, но завърши с кръста.

– Вместо учениците да тържествуват, те скърбяха – повдигна вежди Марко. – Заключиха се, страхувайки се, че насилието, на което бяха свидетели ще ги последва.

– Да, но дойде Исус при отчаяните ученици и им каза: “ Мир вам“.

– Сегашният Великден няма да се оживи от писани яйца и семейни събирания. Няма да има абитуриентски балове и сватби. Само изолация с безмилостни лоши новини, – констатира с голяма тъга Марко.

– Но мнозина именно в тези дни ще се изненадат от срещата с Този, който ще ги посрещне с усмивка и думите: „Мир вам“, – обнадеждаващо прозвучаха думите на Стефан.

Нина бе едва четири годишна, но усърдно опознаваше света. Тя непрекъснато се въртеше край баба си Недялка и слушаше безкрайните и истории, далечни спомени от миналото.

Това и бе останало само на старицата. Загубила зрението си преди две години, нищо друго не можеше да прави, освен да разказва на внучката си.

Нина награбила по две три кукли, коя за косата, коя за краката, сядаше до баба си у слушаше.

Малкото дете често чуваше тежките въздишки на баба си и за това все я питаше:

– Бабо, лошо ли ти е? Да ти донеса вода?

Бабата тихо с дрезгавия глас отговаряше:

– Нищо не ми трябва, чедо.

Но веднъж както се бе умислила, от устата на Недялка се отрони с въздишка следното:

– Лошо, много лошо.

– Какво е лошо, бабо? – попита Нина.

– Скоро ще умра ….

– И какво от това? – малкото дете протегна любопитно врътлето към баба си.

– Не ми се иска, – отговори с въздишка бабата.

Нина се засмя:

– Нищо, бабо.

– Как така нищо? – недоумяваше старата жена.

– Нали Христос е възкръснал? – попита Нина.

– Да, възкръснал е, – потвърди Недялка.

– Тогава и ти ще възкръснеш, – уверено каза Нина.

– А, добре … – съгласи се възрастната жена, удовлетворена от отговора на малката.

Недялка бе на 92 години и скоро почина, но без страх във сърцето. Христос възкръсна, от което следваше, че и нея я чака същото.

Манол бе презрях и отритнат от хората човек. Той много тъгуваше, че от църквата в тяхното селище бяха останали само руини.

Болката му бе толкова голяма, че той често падаше на колене и се молеше:
– Къде е църквата Ти, Господи. Останаха само руини, а хората се пръснаха ….

Един ден Манол ясно чу глас:

– Моят разрушен дом възстанови.

Манол запретна ръкави. Започна да трупа дървета и камъни, а на всеки срещнат предлагаше:

– Ела да възстановим нашата църква.

Едни му се присмиваха:

– Ти си луд! Заел си се нещо, което не е по силите ти.

Други само клатеха глава и го подминаваха, а имаше и такива, които се правеха, че не го забелязват.

Той знаеше, че го чака много работа, но не се отчайваше. Облечен в стари, износени и избелели дрехи, мъкнеше дървета и камъни на гръб.

Ядеше само, когато някой му подхвърляше макар и сух хляб, а спеше на земята близо до руините.

С Божия помощ и няколко души, вдъхновени от неговото упорство и усърдие, Манол успя да възстанови храма.

„Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите, също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните“.