Тодор бе добър фотограф. Той обичаше студеното време.

– Как можеш да обичаш такова време? – попитаха го веднъж.

– Студът означава ясно небе, – обясняваше той, – а това може да отвори прозорец към прекрасното!

– И все пак, едва ли ти харесва студът? – настояваха на своето питащите.

Тодор бе имал възможност да обиколи Аляска. Много от снимките му от там са посветени на светлинно шоу на Земята, така нареченото северното сияние.

– Ако някога сте виждали тази преливаща се светлина да танцува в небесата, ще разберете защо, – усмихна се Тодор.

Дядо Крум не се стърпя и се обади:

– Светлината не е само в северно явление…..

– Че какво друго? – прекъсна го някой от нетърпеливите.

– Йоан в Евангелието си прескача Рождественската история и направо отива при Този, Който донесе истинската светлина на всички. Освен това, когато описва небесния град казва за него:“града няма нужда от слънце или луна, защото Божията слава осветява града и Агнето е неговата светлина“. Там няма да има нощ нито светилници или слънце, защото Господ Бог ще ги осветява.

Мъжете се умълчаха, а старецът възторжено продължи:

– Тъй като с живота си отразяваме тази светлина на света, ние отваряме прозорец към прекрасното.

Ана излезе от Търговския център. Отиде до паркинга и затърси колата си.

– Няма я, – възкликна тя.

Изплашена тя се обърна към охранителите:

– Не мога да си намеря колата.

Каза им номера на автомобила си, но и те не успяха да го намерят.

Ана се разплака.

Тя бе вече решила:

– Ще се обадя в полицията, колата ми е открадната.

Внезапно Ана забеляза наблизо паркирана кола, която принадлежеше на майка ѝ.

Тя разтърси глава и започна да се смее:

– Колко съм глупава. Днес, когато тръгнах да пазарувам, взех колата на майка си.

Досрамя я, особено пред охранителите на паркинга.

Когато всичко се изясни, те нищо не казаха, но красноречиво завъртяха очи.

Пламен нахлу в стаята разгорещен.

– Умирам от глад, – развика се той.

– Способен ли си сега да мислиш трезво? – попита го майка му.

– Искам да ям, – изкрещя Пламен. – Разбираш ли?!

– Същият си като Исав, който продаде първородството за една паница леща, а това щеше да му донесе много благословения в бъдеще: наследство, власт, почит, – побутна го майка му с ръка.

– Глупости, – намръщи се Пламен. – Такова нещо не бих продал дори за един дюнер.

– А за удобство, слава, радост, любов…? – майка му повдигна въпросително вежди.

– Аз не съм Исав, – тропна с ръка по масата Пламен. – Какъв е смисълът за бъдещето, когато аз сега съм гладен?

Майка му продължи:

– Дори не е нужна голяма размяна. Това става постепенно и неусетно с множество малки компромиси, но тези моментни наслади и желания в твоя живот днес, могат да те отдалечат от Бога и да ограбят вечната стойност на Неговите обещания.

Пламен само изпухтя и каза:

– Сложи ми да ям, моля те.

Сашо бе взел един бадем в ръката си и го разглеждаше внимателно.

– Знаеш ли как наричат бадемовото дърво? – попита го сестра му Милка.

Сашо само повдигна рамене.

– Ранобудно дърво, – отговори си сама Милка.

– Блазе му, – усмихна се Сашо. – Сигурно става много рано, а пък на мен сутрин най-много ми се спи.

– Не, не става дума за ставане сутрин, – размаха ръце Милка. – В Израел то се събужда от зимния си сън още през януари, сякаш бърза да даде плодовете си преди всички останали.

– Интересно, не знаех, – Сашо само повдигна вежди.

– Освен това, думата бадем на иврит звучи като глагола „бързам“, – добави Милка. – Спомняш ли си какво бе първото видение, което Еремия получи, когато Бог го издигна за „пророк на народите“, а той беше още дете?

– Клонка от бадемово дърво, – този път Сашо знаеше отговора.

Милка побърза да поясни това видение на брат си:

– Бог му казва: „Аз бързам да изпълня Словото Си“. Точно както бадемовото дърво „бърза“ да даде плодовете си на хората, така и Бог бърза да изпълни Словото, което е изговорил.

– Дано Божието бързане, не е като човешкото, – ухили се Сашо.

– Не е, – плесна с ръце Милка. – Изпълнението на Словото Му отнема много години, десетилетия и дори векове.

– Защо Бог толкова се бави? – попита Сашо. – Понякога толкова ми се е искало да стане нещо, че правя всичко възможно, да забързам нещата, но не става.

– Има си Божие време за всичко, – важно оповести Милка.

Веселин плесна с ръце:

– В историята за Адам и Ева в Библията никъде не пише, че забраненият плод е ябълка. Защо всички са възприели, че това е така?

Васко се засмя:

– За сметка на това срещаме ябълката, когато четем „Песен на песните“.

– Не съм забелязал, – призна си Веселин.

– Тя е описана като дърво и като плод, – обясни Васко. – нейните качества са сравнени с тези на възлюбения от годеницата си млад мъж.

– Интересно, – замислено каза Веселин. – Трябва да прегледам тези места в „Песен на песните“.

– За младата жена любимият ѝ се отличава от останалите, – продължи Васко. Защото има, както ябълковото дърво желана сянка и сладък плод.

– Може би тези неща символизират нещо за характерът на годеникът, – предположи Веселин.

– Така е, – съгласи се Васко. – Сянката на дървото говори за жадуваните от жената грижа и спокойствие, които тя намира у възлюбения си. Освен закрила ябълката дава и плод, който носи сладост, а това е радостта от споделената любов.

– До сега не бях се замислял, – поклати глава Веселин, – че чрез една обикновена ябълка може да се представи любовта между съпруг и съпруга.

– Няма обикновени и случайни неща, – махна с ръка Васко, – всяко нещо си има своето време и своето място, както Творецът го е замислил.