Това петно на ризата много дразнеше Занко.

Беше го прекарал пет или шест пъти през пералнята, вече и самият той не помнеше, но нямаше резултат.

Използва различни препарати, дори препоръчаните за най-упоритите петна, но …

Петното бе станало част от тъканта.

Занко гледаше безпомощно петното и започна да разсъждава на глас:

– Така е и в нашето общество. Търсим удоволствия. Всичко ни е позволено. …. Важното е да се чувстваме добре.

Той разроши косата си с длан и продължи монолога си:

– Вината е анатема. Бягаме от нея. Давим я в алкохол. Говорим за нея с терапевт и обвиняваме някой друг за стореното. Подтискаме я чрез умствена гимнастика, но не можем да се отървем от нея.

Занко спря насред стаята и се замисли.

– За разлика от това петно на ризата има нещо, което може да „измие” греха и вината ми пред Бог. И това е кръвта на Исус Христос.

Занко се усмихна:

– За това Бог ни е дал съвест с аларма за вина, която се включва, когато грехът се задейства. Тогава …. отиваме при Господа и всичко се очиства …. И все пак не мога да гледам това петно на ризата.

Небето бе потъмняло. Големи вълни връхлитаха малкия кораб. Почти нищо не се виждаше.

Повечето хора бяха много уплашени. Те със страх наблюдаваха светкавиците, които раздираха небето. Но други гледаха към капитана. Той бе спокоен и решителен.

– Вие седнете там, – заповяда капитана, а вие опънете въжетата ….

Всички му се подчиниха и направиха това, което той искаше, защото бяха убедени в едно:

– Капитанът знае най-добре.

Така корабът не се разпадна и людете издържаха на бурния вятър.

Такива хали изпитваха доверието в капитана.

А сега отговорете без да бързате много:

– Питали ли сте се често: „Бог знае ли какво прави? Защо допусна тази или онази буря?“

Понякога условията се влошават. Инструкциите на Капитана изглеждат объркани, но ние трябва да отговорим така:

– Господи, Ти знаеш, кое е най-доброто. За това ще ти се подчиня и ще направя това, което казваш. Знам, че не си безразличен към това, което се случва с мен. За това ще ти се доверя.

Милчо се потърка по корема и тъжно констатира:

– Гладен съм.

– Е, не си ли закусвал? – подкачи го Пламен.

– Ядох, но пак съм гладен, – печално изстена Милчо.

– Минали са едва два часа и половина от тогава. Как така си гладен? – изуми се Пламен.

– Хубавото е, че повечето от нас не се тревожат, че дълго време ще останат гладни, – скептично отбеляза Милчо.

– Вярно е, – заяви гордо Пламен, – имаме изобилие от храна. Е, може да имам малко неудобство с времето, необходимо да отидеш до магазина, някоя закусвалня или ресторант, но едва ли знаем какво е истински физически глад.

– Интересно, едно време не е имало фризери и хладилници. Хората са търсели храна ден след ден, тъй като тя не е могла да се съхранява за продължителен период от време. Как са я карали тогава? – замисли се сериозно Милчо.

– Освен това приготвянето на храна е било трудоемко и продължително, – допълни Пламен.

– Истинският глад е направо разяждащ, буквално ме боли корем, а ако е нощно време, не мога да заспя, – призна си Милчо.

– А мислил ли си за глад и жажда в духовната сфера? – попита Пламен.

– Ние сме благословени, ако сме гладни и жадни за Бога и Неговото Слово, страстно желаещи правдата.

– Кое е по-добро да си физически или духовно гладен? – Пламен предизвикателно погледна приятеля си.

– Предпочитам изобщо да не съм гладен, нито физически, нито духовно, – усмихна се Милчо. – А сега отивам да ям защото стомахът му се бунтува, а за другото ще му мисля после.

Времето се стопли. На дъждовете им омръзнаха да валят и спряха. Слънцето се усмихна на всички и огря гори и поля.

Какво по-добро време от това за размисъл?1!

Петко и Валери не чакаха покана и потеглиха към близкия хълм, пресичайки местната гора.

– Мислиш ли, че наивникът е глупак? – попита Петко.

– Е, чак глупак …., не. – сбърчи нос Валери. – Вярно е , че вярва на всичко. За това такива лесно се подвеждат и се манипулират…..

– Да, те са като децата, – възкликна Петко, прекъсвайки приятеля си. – Впечатляват се от нещо интригуващо и много интересно.

– Да не говорим, когато търсят одобрението на някои други, особено ако са властни характери, – махна с ръка Валери.

– Така подкрепят и диктаторите, които им обещават мир и благоденствие, – допълни Петко.

– Уж са интелигентни, но не желаят да размишляват сериозно върху проблемите, – повдигна вежди Валери.

– Такива лесно се подвеждат по начините и методите за по-бързо и лесно забогатяване, – засмя се Петко.

– Въпреки това не трябва да бъркаме доверчивостта и наивността, при която липса задълбочено мислене, – наблегна сериозно Валери.

– Веднъж бях сред група простички хора, но те не бяха наивни, а дори много мъдри, – сподели Петко.

– Ти може да мислиш задълбочено по даден въпрос или да си в добро материално положение, дори да имаш висше образование и пак да си наивен, – констатира Валери.

Говориха още дълго по въпроса, но не стигнаха до ясно заключение.

Вие как мислите, наивникът глупак ли е?

Лечо ядосано махна с ръка и почти кресна:

– Тодор е глупак …

– Чакай малко, не се горещи, – хвана го за рамото Григор.

– Глупак е и това е, няма какво повече …

– Слушай, – малко по-меко каза Григор, – глупаците са хора, които до такава степен са загубили връзката с реалността, че вгорчават не само своя живот, но и този на тези около него. Необходимо ли е да се връзваме на приказките му?

Лечо го погледна изумен и попита:

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ето какво имам предвид, – започна да обяснява Григор. – Не можем да се отнасяме с тялото си, както си искаме, защото веднага ще усетим последствията от това. Ако се държим с хората, както на нас ни харесва, няма да имаме приятели и здрави семейства.

– Добре де, – намръщи се Лечо. – Ако живееш егоистично това няма ли да засегне обществото по някакъв начин?

– Глупаците сеят вятър и жънат бури, но крайната форма на глупостта е да направиш център на живота си нещо различно от Бога. Това винаги ще води до разочарования и провали, – подчерта дебело Григор.

– Какво ми говориш? – Лечо вдигна недоволно ръце. – Такива виждат физически, психологически, рационални и духовни граници в реалността, но кривнат от тях, а после се чудят, от къде им е дошло това или онова.

– Глупаво е да се пренебрегва реалността, – въздъхна Григор. – В този свят живота и без това не е много лек.

– А, – щракна с пръсти Лечо, – за това се иска акъл.

– По-точно мъдрост от Бога, – поправи го Григор.

Лечо махна с ръка и само прибави:

– Важното е да върши работа, няма значение от къде е.