Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Стефан се раздразни сериозно. Той бе изнервен, а Стоян му казва:

– Спокойно!

– Как спокойно, когато виждам, че всичко се разпада, – бурно реагира Стефан. – От къде да го взема това спокойствие?

– От Бога, – отговори му Стоян. – Само Той дава мир, който никой ум не може да схване.

– Това няма никакъв смисъл, – тръсна глава Стефан. – Как да не се притеснявам за нищо? Да живея с някаква илюзорна увереност, че всичко е наред, когато съм притиснат от толкова много проблеми?!

– Това може да ти звучи нелогично, – усмихна се кротко Стоян, – но не е ли прекрасно? И все пак това не е чувство, а състояние, в което няма тревоги …

– Искаш да кажеш да бъда нехаен или да не ми пука за нищо? – прекъсна го Стефан.

– Признавам си, че и аз не мога да го проумея напълно, – добави Стоян, – но знам, че е така.

Стефан само вдигна рамене и се засмя:

– Едва ли очакваш тортата да стане сладка, ако случайно в нея си изтървал черен пипер?!

Ема беше непоносима. Направи най-тъпото нещо, което изкара от равновесие Слави.

Баща им чу гълчавата влезе в стаята и ги погледна строго.

– Какво става тук?

Двамата брат и сестра трудно, но в крайна сметка успяха да сглобят някакво обяснение на кавгата си.

Бащата строго разпореди:

– Ема, тази вечер никаква телевизия и никакъв компютър.

– Татко, моля те не я наказвай, – застъпи се за нея Слави. – Тя няма повече да постъпва така. Нали Ема?

Обърна се той към сестра си.

– Да, да, – закима уплашено Ема, страхувайки се баща ѝ да не наложи наказанието си.

Странно. Слави обичаше справедливостта и не одобряваше действията на сестра си, но не искаше тя да пострада.

Той искаше с цялата си душа да ѝ помогне.

Исус иска всички хора да се спасят и да достигнат до познание на истината.

Сигурно ще кажете:

– Това не е справедливо.

– Защо да не е ? Нали Исус умря на кръста и понесе отговорността за всички грешки на всички хора.

Сега единственото, което иска от нас, е да вярваме в Него, а Той ще ходатайства пред Бог за нас.

Панайот бе отправил поглед към бъдещето си, но бе затворил очи и стискаше до болка зъби.

Тялото му бе напрегнато.

– Страхувам се за утрешния ден и това, което той може да крие, – призна пред себе си Панайот.

Чувстваше се сякаш стои на ръба на пропаст, пред тъмна бездна.

Уловен от събитията, включващи него или близките му, той усещаше безпомощност и отчаяние.

Баща му го видя и веднага се досети, как се чувства синът му. Той знаеше за скорошните събития, които го бяха жестоко притиснали. Съчувстваше му и искаше да му помогне.

За това го приближи, докосна го до рамото и каза:

– Независимо какво си преживял. Няма значение умственото, емоционално и духовно състояние …

Панайот погледна баща си, като изваден от сън.

– …Бог може да ти даде видение за бъдещето, което да те изпълни с надежда сега.

Панайот тъжно се усмихна, а баща му продължи:

– Всеки може да гледа напред с надежда, защото имаме благословеното уверение на Небето.

Панайот се обърна с лице към баща си. Прегърна го и заплака.

Малко след това успокоен, изпълнен с надежда, той се усмихна.

Скоро Антон Петров получи покана да изнесе лекция по въпроси, които скоро бе разгледал в статия на едно научно списание.

– Къде се намира това? – запита се той.

Бързо намери посоченото място на картата и възкликна:

– Но това селище е сгушено в планината, – каза си той. – Кой ще ме слуша там?

Въпреки съмненията си, относно това начинание, Антон прие поканата.

Изведнъж Петров се замисли и си каза:

– Там където ме канят, навярно има сняг и е студено. Такъв е сезона сега.

Антон плесна с ръце, поклати глава и изяви желанието си гласно:

– Хубаво би било да ме поканят в някоя тропическа местност. А защо не на Хавайте?

Той реши да се пошегува и написа в една от социалните мрежи:

– Приемам покани за изказвания в Хавайте. Нямам някакви особени претенции. Съгласен съм за всеки от Хавайските острови. Не искам хонорар. Само самолетни билети, храна и бунгало на плажа.

Много писаха под неговото шеговито предложение. Те също искаха да пътуват до Хавайте.

Антон се хвана за главата и започна да се смее:

– Това е невероятно! Човек вземе да се засили, дори прави „саможертва“, а това вдъхновява другите да правят същото.