Почти всеки ден средностатистическото семейство прекарва едно монотонно ежедневие.

Събуждане, измиване, отиване на работа и училище, а в детска градина изоставено дете .
Вечер бегом у дома, не забравя да вземеш детето от градината, купува хляб в магазина. В къщи прави бърза проверка на домашните работи, приготвяне на вечеря, ядене и …. сън.

А на сутринта, тежко ставане и отново всичко от самото начало. И това е всеки ден, толкова познато и противно.

Спомнете си детството, погледнете своето и съседското дете, как те чакат новия ден и се радват. Защо се радва детето?

На това, че живее, наоколо има хора, вижда небе, слънце, дъжд, обезателно трябва да покаже длан изпод чадъра, за да го почувства, да цопне в локва, да се намокри, това е забавно и толкова вълнуващо.

Децата още не са се отказали да се радват на живота.

А кога вие за последен път се радвахте на същият дъжд?

Има една интересна длъжност, която се нарича „специалист по връзки с обществеността“. Тя е дошла у нас от Запада заедно с развитието на пазарните отношения.

Много преди това ние не сме разбирали , що за длъжност е това и често сме я бъркали със функциите на прес секретар.

Просто казано, той е специалист по създаването на определено мнение сред целевата група, дали това са клиенти или собствен персонал, няма значение.

Този смел човек искрено вярвал, че практикуването на любимия баскетбол, му е помогнало да оцелее в борбата със смъртоносната болест.

Трой Друпал се увличал от баскетбол, цяла година го играл активно, но през 2004 г. лекарите му поставили ужасна диагноза – рак на костите в лявата ръка.

Изглежда лечението помогнало на човека, но скоро болестта се върнала и през 2006 г. трябвало да ампутират ръката.

Въпреки това туморът се разпространявал по-нататък. Тогава Трой оставил изморителното лечение и през 2007 г. решил повече да не ходи на химиотерапия.

Въпреки мрачните прогнози на лекарите, които му давали само шест месеца живот, той се стараел да не мисли за най-лошото.

Трой продължил да играе баскетбол, даже и с една ръка. А сега твърди, че на този прекрасен спорт дължи живота си.

Хората се делят на два вида. Тези, които са склонни постоянно да пренасят делата си за утре и тези, които пренасят почивката си за утре.

И знаете ли, негативните последствия настигат и едните и другите.

Тези, които прехвърлят работата си за утре, един ден ще се изправят пред необходимостта да я изпълнят. В авариен режим, в нервно състояние, на границите на възможното.

А тези които отлагат почивката си за по-късно, в най-добрия случай ще се изправят пред неспособността си да си починат. Те ще престанат да се виждат извън своите притеснения и отговорности.

Енергията, която използваме за трудовите си подвизи, трябва от някъде да я зареждаме.

Времето за почивка трябва да се планира. Така, както планираме посещение при лекар, отиване до данъчното или среща с бизнес партньори. Защото ако не планираме почивката си, голяма е вероятността, да не остане време за нея.

Мисля си, че колкото по-малко човек планира  да си почине, толкова по-често ще посещава лекаря си.

Ако едно дете започне да фантазира, на дадено задание прави по три четири варианта, получава най много четворка, защото отговорът трябва да бъде само един.

Например, в задачата за пчелата и водното конче има въпрос: „Колко са бръмбарите?“, детето отговаря „нула“, защото за него пчелата и водното конче не са бръмбари.

Отговорът, разбира се, се оказвал грешен.

До края на началното училище детето сериозно се бои от „решаваш неправилно“ или „направи го като всички останали“.

Ако едно дете се опита да нарисува нещо оригинално, веднага следва:

– О, не, за това отличен няма да поставят.

Иска ми се да се пречупи образователната система и да се докаже, че решенията и отговорите са много.

И защо трябва да учим децата да мислят, че има само един правилен начин. Светът е огромен, интересно живеят тези, които мислят нестандартно.