Да бъдеш смирен не означава да се мислиш за по-малко от другите.
Мога много да обичам, да направи добро, повече да дам, отколкото да се взема. Мога, но се свивам в гордостта си, като нещастен човек.
Накрая се предавам и разбирам, че имам нужда от благодат и мога да да я приема, за да запълня празнотата в мен.
Човек се нуждае не от утешение, а от Утешител. Какво може да му даде Бог, който седне до него, цъка с език и казва: „Да,  не можеш да направиш нищо, но не се разтройвай“. Това би бил един мъртъв Бог.
– Това е, ще умреш, – нашите близки, дават подобни утешения.
Но нашият Бог не е мъртъв, Той е Бог на възкресението. Успокоява и вдъхновява, изпълва и повдига. Той идва като лекар, за да се изправим.
– Аз, който се смятах за силен, мощен и непобедим паднах. Господи, ела и ми помогни!
Това можеш да кажеш от сърце само ако признаеш, че  си сериозно болен, прикован към леглото и доста отслабнал.
Лечението ти не зависи от твоята слабост, а от Божията сила. Съжаляваме за другите, но трябва да им кажем:
– Станете, не само физически, но и духовно. Вие може да сте окаяни, но Бог приближава, внимавайте да не го пропуснете.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

Когато нещо при вас не се получава, не означава, че вие сте неудачник. Провали често се случват в живота.
По-добре се поучете от грешките си и не се подавайте на натиска им.
Творческите хора приемат своите неуспехи доста близко до сърцето, но трябва да разберат, че грешката е част от обучението и растежа в живота.
Покажете ми човек, който никога не се е провалял и аз ще ви покажа човек, който никога нищо не е правил. Не позволявайте провалът да стане второто ви „Аз“!
Учейки се от грешките си, ние ставаме по добри и творчески настроени.
Изобретявайте нещо. Ако развивате творческата жила във себе си, ще виждате обикновените неща в друга светлина. Направете творческия процес в живота си непрекъснат поток.
Не си мислете, че творите само на работното си място. Ако на работата си пишете, в къщи се заемете, например, с живопис. Ако рисувате, защо да не се обучите да шиете? А ако шиете, декорирайте! Всяка идея ще ви дойде добре
За да бъде човек творец, трябва да излезе от зоната на комфорта и да намери нови начини за изява.

Успехът в по-зряла възраст се определя от успеваемостта и оценките в училище. Ако няма хубави оценки, пътят към „светлото“ бъдеще на детето е закрит. Но дали това е така?
Имали ли сте двойка по математика или физическо възпитание? Всичко е наред! Няма нищо страшно! Списъкът от „Великите двойкаджии“ е показател, че вашият талан е в съвсем друга област.
Ето ви един от този списък Уинстън Чърчил.
Пакостникът Унстън, най-големият син на аристократични родители не харесвал процеса на обучение от най-ранна възраст.
Не че бил безнадежно глупав. Учителят му често го намирал скрит в някой ъгъл, да чете книги неотговарящи за възрастта му.
Чърчил отказвал да си учи уроците, да работи по време на урока и въобще не искал да участва в учебния процес.
Двойкаджията Уинстън впоследствие получил Нобелова награда по литература.
“ Училището няма нищо общо с образованието, – пише Чърчил. – Това е институция за контрол, където децата се привикват на основните навици в общежитие“.
Правете си сами изводи! Ние обичаме нашите деца и за това спокойно приемаме всичките им двойки, забележки и „недодяланости“. Не позволявайте „строгия“ учебен процес да „нормализира“ някой гений!

Ако усетите, че няма кой да ви съчувства, да ви разбере и помогне, винаги можете да се обърнете към Бога.
Той винаги плаче за нас и ни съчувства в скръб, болка или беда. Радва се на победите ни, насърчава ни и подкрепя.
Бог никого не оставя без утеха, това е много важно да запомним, особено в случаите, когато смятаме, че не ни върви, че сме се провалили или няма изход за нас.
Когато общуваме с Бога можем да осъзнаем причината, която ни е попречила да успеем в дадено начинание. И тогава, разбирайки какво ни е спъвало, след покаяние, с Божия помощ преодоляваме изпречилото се препятствие пред нас.