Вечерта над гората изгряла луната.
– Виж колко съм голяма! – казала луната, – Аз съм по голяма от слънцето, защото го прогоних от небосвода.
– Да това е така! – потвърдил едноокия гарван кацнал на дърво край блатото.
Към полунощ луната се отразила в малка локва от блатото. Тогава локвата възкликнала:
– Виж, аз съм по-голяма от луната! Луната цяла се побра в мен и даже остана място за звездите.
– Да, това е вярно, – съгласил се едноокия гарван и започнал да размишлява.
– Ако луната се отразява в теб и остава място и за звездите, следва, че си по-голяма от нея. Но моето око е по-голямо от теб.
– Как така?- попитала локвата.
– Много просто, – казал гарвана. – Ти, локвичке,  се вместваш в окото ми заедно с луната и звездите, и остава място за цялото блато.
Пердето на лявото око на гарвана  важно казало:
– Най-голямото в света съм аз. Ако се прехвърля на дясното ти око, аз ще закрия и луната, и локвата, дори целия свят.
– Да, това е вярно, –  за пореден път се съгласил гарвана. – Ти, перде, си най-голямото в света.

Настъпила вечерта. Един човек взел една малка запалена свещичка и започнал да се изкачва с нея по една дълга и вита стълба.
– Къде отиваме? – попитала свещичката.
– Ще се изкачим на кулата, за да осветим пътя на корабите.
– Но нито един кораб не би могъл да види моя пламък, –  възразила свещичката.
– Дори светлината ти да е слаба, казал човекът, ти продължавай да светиш колкото можеш, а останалото остави на мен.
Стигнали върха на кулата. Човекът приближил към една голяма лампа и я запалил с помощта на малката свещичка. Скоро големите огледала зад лампата отразили лъчите и светлината се разпръснала на километри наоколо, навътре в морето, осветявайки пътя на корабите.
Така както една малка свещичка може да запали огромен огън и да посочи пътя на хората, така пламъкът в твоето сърце и добрите ти дела могат да променят живота на мнозина, дори и да не го осъзнаваш.
Просто бъди светлина за хората около теб, като фар който направлява корабите към безопасното пристанище.

Скачайки от клон на клон, малка маймунка намерила гнездо на птички. Тя веднага вмъкнала лапата си в него, но пиленцата се разпръснали в различни посоки. Успяла да хване само най-слабото от тях, което още не можело да лети.
Радостна маймунката се върнала в къщи с птиченцето. Тя била толкова очарована от него, че го галела, потупвала, притискала го с ръце към себе си.
По-старата маймуна я наблюдавала, но не ѝ се скарала. А маймунката възторжено крещяла:
– Погледни, колко е мил и забавен…..Аз го обичам!
Тя продължавала да го гали и целува, докато птичката не издъхнала в ръцете ѝ.
По-възрастните трябва добре да се замислят, когато видят деца занимаващи се с опасни неща. Такива действия не свършват добре. По-добре да ги спрат ако трябва и на сила и то навреме.

През тия два месеца, прекарани между живота и смъртта, той премисли целия си живот. Припомни си доброто и злото, което беше сторил. Една нощ, когато му беше  много лошо, той помоли архангела, който седеше мълчаливо до леглото му, да вземе кантар и да премери злото и доброто в живота му.  Беше  сигурен, че доброто е в повече. Той беше дал много земя на манастира. Черква беше дигнал.  Съдил беше хората справедливо, та нямаше за какво да се бои. Виждаше през спуснатите си клепки как неговият път води към господният престол.
Кроткият архангел извади изпод крилото си сребърни везни и започна да трупа върху двете им блюда добрите и злите дела.  Добрите дела направеха една голяма купчинка. Всяко едно добро дело блестеше като скъпоценен камък, а всичките заедно грееха като небесни звезди.
Като свърши с добрите дела, архангелът започна със злите. Те бяха само няколко черни зрънца, всичките можеха да се поберат в един напръстник. Изглеждаха съвсем жалки в сравнение със святкащата купчинка на праведността. Като, че ли всиско беше решено.
Изведнъж той остана втрещен, не можеше да повярва на очите си, пък и не искаше. Блюдото на греха стремглаво натежа, полетя надолу. Святкащите звездици изглеждаха леки като перушинки, а черните зрънца тежаха като гюллета на каменометна машина.
— Господи! — простена човекът. — Как е възможно това?
Тоя път, който водеше към господния престол изчезна, стопи се, а на негово място се появи друг път, целият засипан с въглени и обвит в дим, той водеше право за ада.
— Господи! — простена отново мъжът. — Как е възможно това? Какви са тия ужасни черни зърна?
— Възможно е — каза кротко архангелът, като прибираше везните под крилото си. — Тия черни зърна — обясни той — са сълзите на една майка, чийто син ти окачи на въжето, като повярва на неверни доноси. Ти издаде неправилна присъда и затова ще си платиш.
— Но аз издадох сто други присъди, които са прави! — проплака от отчаяние човека.
Архангелът помълча известно време, после каза:
— Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, прави на пепел сто негови добрини!

Намерила си враната парченце сирене. Кацнала на едно дърво да си го изяде. И както обикновено се задала лисицата….
– Вранке ти ще гласуваш ли за ….?
Мълчание.
– Вранке, искам само да знам, ще гласуваш ли за …..?
Враната не се стърпяла и гракнала:
– Да-а-а!
Сиренцето естествено паднало, лисицата го грабнала и побягнала.
Сиди враната на клона и си мисли: „А ако бях казала не, какво щеше да се измени….“?